Морис Льоблан - Кухата игла

— Бъди спокоен — успокои го Арсен. — Трябва само да минем малкото разстояние до долната пещера, полуотворена към морето, в която може да се влезе по време на отлив. Всички местни рибари познават тази пещера.

— Но как не знаят, че горе има още една пещера?

— Сводът на малката пещера е закрит с подвижен таван, който има цвета на скалата и който морето повдига нагоре при прилив, а при отлив пак спуска, като затваря херметически малката пещера… Но при прилив мога да мина… Нали е остроумно и много просто? Разбира се, нито Цезар, нито Людовик XVI не са можели да използват прохода, защото не са имали подводници. Използвали са стълбата, която се е спускала чак до долу. Аз махнах последните й стъпала и изобретих подвижния таван… Раймонд, изгасете лампата. Нямаме вече нужда от нея.

Наистина, като излязоха от пещерата, през двата илюминатора проникна бледа светлина. Подводницата се понесе пад подводните скали. По едно време по заповед на Люпен тя излезе над водата. Пред очите на тримата пътници минаха всички нормандски плажове.

Люпен продължаваше да се шегува, а Изидор неуморно го гледаше и слушаше, възхитен от остроумието и безгрижието му. Младежът наблюдаваше и Раймонд. Младата жена стоеше мълчалива, притисната до любимия си. Държеше ръцете му в своите и често го поглеждате. В очите й прозвучаваше тъжен отговор на шегите. Изглежда безгрижното му отношение към живота й причиняваше болка.

— Стига! — най-после прошепна тя. — Ти предизвикваш съдбата със смеха си… Още много нещастия може да ни постигнат…

Преди Диеп пак се спуснаха под водата, за да не бъдат забелязани от рибарските лодки. Двайсет минути по-късно завиха към брега и подводницата влезе в малко пристанище, заобиколено от всички страни със скали.

— Пристанище Люпен! — съобщи Арсен Люпен.

Това място, разположено на пет левги от Диеп и на три левги от Трепор, се оказа съвсем пусто. Ситен пясък покриваше брега.

— Слизай, Ботрьоле… Раймонд, подайте ми ръката си… А ти, Шароле, се върни в Иглата и виж какво става. Довечера ще ми разкажеш. Много ме интересува.

Изидор с любопитство се питаше как ще се измъкнат от затворения залив, когато забеляза в подножието на стръмната скала стъпалата на желязна стълба…

— Изидор, ако познавате добре географията на Франция, щеше да знаеш, че се намираме в началото на Парфонвалския провлак в Бивилската община. Преди стотина години, през нощта на 23 август 1803 година, Жорж Кадудал с шест съучастници слязъл на френския бряг, за да отвлече първия консул Бонапарт, и се изкачил по пътя, който след малко ще ти покажа. Оттогава няколко срутвания на скали са разрушили този път. Но Луи Валмер, известен повече под името Арсен Люпен, възстанови този път със свои средства и купи чифлика Ньовийет, където заговорниците са прекарали първата нощ и където Люпен, уморен от светската суета, ще живее заедно с майка си и жена си като почтен човек. Джентълменът крадец е мъртъв. Да живее джентълменът чифликчия!

Като се изкачиха по стълбата, навлязоха в тясна вдлъбнатина, изровена от дъждовете. На дъното й намериха стълба с перила. Арсен Люпен обясни, че перилата са поставени вместо съществувалото по-рано дълго въже, от което са се ползвали местните жители, за да слизат на брега.

След половин час уморително изкачване излязоха на равно близо до една от изровените в земята колиби, в които живеят крайбрежните гранични пазачи. Две минути по-късно на завоя на пътеката се показа граничен пазач.

Застана мирно и поздрави.

— Има ли нещо ново, Гомел?

— Не, шефе.

— Да си виждал подозрителни лица?

— Не, шефе… но…

— Какво?

— Жена ми… която е шивачка в Ньовийет…

— Да, зная… Сезарин… Какво има?

— Тя видяла един моряк, който тази сутрин скитал из селото.

— Как е изглеждал този моряк?

— Не съвсем обикновено… Приличал на англичанин.

— А! — загрижено изръмжа Арсен. — Ти каза ли на Сезарин да си отваря очите?

— Да, шефе.

— Добре. Гледай да не изпуснеш Шароле, който ще се върне след два-три часа. Ако има нещо, аз съм в чифлика.

Продължи нататък и каза на Изидор:

— Това ме безпокои… Дали морякът не е Холмс? Ако е той, от него можем всичко да очакваме… още повече както е изкаран от търпение!

За миг се поколеба.

— Питам се, дали да не се върнем… имам лошо предчувствие…

Пред тях, додето стигаше поглед, се простираше вълниста равнина. Вляво красиви алеи водеха към чифлика Ньовийет, постройките на който се виждаха отдалече… Убежището, което си бе приготвил, пристанището за почивка и спокоен живот, обещано на Раймонд. Нима заради някакво предчувствие трябваше да се откаже от щастието в последната минута, когато пече бе постигнал целта си?