Морис Льоблан - Кухата игла

— Какво обича господинът? — появи се слуга на прага.

— Търся барон Дьо Велин. Подаде визитната си картичка.

— Господин баронът още не е станал, но ако обичате, почакайте.

— Не ме ли е търсил вече един господин с бяла брада, малко прегърбен?

— Да, господинът пристигна преди десет минути, поканих го в чакалнята.

Баронът ги прие много любезно и с охота за разговор, каквато често изпитват самотните хора. Обясниха му делта на посещението си.

— Да, зная, вие ми писахте, господин Масибан. Става дума за книга, в която се говори за Иглата и която е останала от прадедите ми?

— Да.

— Дъщеря ми я намери преди два часа.

Посочи златните букви, гравирани върху кожената подвързия: „Тайната на Кухата игла“.

— Сигурен ли сте, че това е книгата?

— Ето първата страница… Какво има на първата страница?

— Ето: „Цялата истина, казана за пръв път. Сто екземпляра, напечатани от мен за съда.“ Така, така — прошепна Масибан с променен глас, — това е екземплярът, измъкнат от огъня! Това е книгата, която Людовик XIV е осъдил и хвърлил в огъня!

Започнаха да я прелистват.

Изведнъж Ботрьоле спря. Документът! На една страница той видя петте реда тайнствени точки и числа. С един поглед разбра — текстът е същият като онзи, който е изучавал вече неведнъж. Същото разположение на знаците… същите интервали, които позволяваха да се отдели думата „госпожици“ и да се определят поотделно двете думи: „Кухата игла“. От книгата липсваха две страници.

— Откъснати са! Ето откъде!…

Ботрьоле трепереше от гняв и разочарование. Масибан се наведе:

— Вярно… Следите изглеждат съвсем пресни. Листът не е отрязан, а откъснат… изтръгнат със сила…

— Но кой е направил това? — изпъшка Изидор. — Някой слуга?

И се обърна към барона:

— Вие не подозирате ли някого, господине?

— Може да попитаме дъщеря ми.

— Да… да, така…

Господин Дьо Велин позвъни па камериера. След няколко минути влезе госпожа Дьо Вилмон, млада жена с измъчено и примирено лице. Ботрьоле веднага я запита:

— Госпожо, вие ли намерихте тази книга в библиотеката? Прочетохте ли я?

— Да, снощи.

— Когато я четохте, липсваха ли тези две страници?

— О, не, не — отговори тя твърде учудена, — не липсваше никаква страница.

— Все пак са откъснати…

— Но книгата не е напускала стаята ми тази нощ.

— А тази сутрин?

— Тази сутрин, когато съобщиха за идването на господин Масибан, аз я донесох тука.

— И после?

— После… не знам… освен ако… но не…

— Какво?

— Тази сутрин… Жорж… синът ми… Жорж си игра с книгата…

Тя бързо излезе, придружена от Ботрьоле, Масибан и барона. Детето го нямаше в стаята. Търсиха го навсякъде. Най-после го намериха да играе зад замъка. Но и тримата изглеждаха така развълнувани, че то започна да пищи.

Всички тичаха насам-нататък. Разпитваха слугите. Настъпи неописуема суматоха.

И на Ботрьоле се стори, че истината пак му се изплъзва, както водата изтича между пръстите. Направи усилие да се овладее, улови под ръка госпожа Вилмон и последван от барона и Дьо Масибан, я отведе в салона.

— Две страници от книгата са откъснати… но вие сте ги чели, нали, госпожо?

— Разбира се. Четох ги с голямо любопитство. Тези две страници особено ме поразиха с интересните си разкрития.

— Тези разкрития имат изключителна важност. Кажете, моля ви се, Кухата игла…

— О! Това е много просто: Кухата игла ще рече…

В този момент влезе слугата.

— Писмо за госпожата…

— Така ли… но нали раздавачът мина…

— Донесе го едно момче.

Госпожа Вилмон отвори писмото, прочете го, протегна ръка към сърцето, готова да падне, неочаквано посиня и се вцепени.

Писмото падна на пода. Изидор го вдигна и дори без да попита, го прочете:

„Мълчете… иначе синът Ви не ще се събуди…“

— Синът ми… синът ми… — заеквате тя, съвсем отпаднала.

Ботрьоле я успокои.

— Това е лоша шега… кой би имал интерес?

— Освен ако не е Арсен Люпен — обади се Масибан.

— Моля ви, госпожо, съвземете се… няма никаква опасност… Вратата се отвори отново. Влезе слугинята. Изглеждаше развълнувана.

— Господин Жорж… господин Жорж.

Изведнъж всички сили на майката се възвърнаха. Тя се спусна по стълбите, премина през вестибюла и хукна към терасата. Там, в един фотьойл, малкият Жорж лежете неподвижен.

— Той заспа внезапно, госпожо — обясни слугинята. — Исках да го отнеса в стаята му. Но той вече спеше и ръцете му… ръцете му бяха студени.