Морис Льоблан - Кухата игла

Значи всичко трябвате да се поправи? Но как?

Имаше само една солидна база за документиране: книгата, публикувана по време на Людовик XIV. Но от стоте напечатани екземпляра от онзи, който сигурно е бил у Желязната маска, само два са оцелели от пламъците. Единият е бил откраднат от гвардейския капитан и изгубен. Другият е бил запазен от Людовик XIV, предаден на Людовик XV и изгорен от Людовик XVI. Но оставаше един препис от важната страница — онази, която съдържаше решението на задачата или поне криптографското решение, предадено на Мария-Антоанета и пъхнато от нея под корицата на нейния часослов.

Какво бе станало с този препис? Дали бе същият, с който разполагаше Ботрьоле и Люпен му го бе отнел чрез Бреду? Или той все още се намираше в часослова на Мария-Антоанета?

Така се стигаше до въпроса: „Какво е станало с часослова на кралицата?“

След като си почина известно време, Ботрьоле разпита бащата на свой приятел, прочут колекционер, когото често викаха като експерт и до когото музеите се допитваха как да подредят каталозите си.

— Часословът на Мария-Антоанета ли? Той е бил завещан от кралицата на камериерката й с тайното поръчение да го предаде на граф Дьо Ферсен. Благоговейно пазен в семейството на графа, той се намира от пет години насам в една витрина в музея Карнавале.

— И този музей ще бъде отворен…

— След пет минути.

Точно в момента, когато се отваряше вратата на музея, Изидор скочи от колата със своя приятел.

— Вижте, идва господин Ботрьоле!

Десетина гласа го поздравиха. За голямо свое учудване той позна цялата група репортери, които следяха „аферата на Кухата игла“. Единият от тях извика:

— Колко забавно! Ние всички сме имали по една идея. Внимавайте, нищо чудно между нас да се намира и Арсен Люпен.

Влязоха заедно. Директорът, предизвестен веднага, се постави на тяхно разположение. Заведе ги пред витрината и посочи едно окаяно томче без никаква украса, в което нямаше нищо кралско. Все пак изпитаха известно вълнение при вида на книгата, която кралицата е докосвала в такива трагични дни и е гледала със зачервени от сълзи очи… Не смееха да я вземат и разгърнат, сякаш щяха да извършат светотатство…

— Господин Ботрьоле, това е една задача, която трябва да изпълним.

Той взе книгата с неспокойно движение. Описанието, което авторът на брошурата даваше, беше вярно. Първо, обвивка от изцапан, потъмнял пергамент, изтъркан тук-там, а отдолу — истинската подвързия от корава кожа.

С какъв трепет Ботрьоле търсеше скритото джобче! Дали нямаше да излезе басня? Или щеше да намери бележката, написана от Людовик XVI и завещана от кралицата на ревностния й приятел?

Откъм лицевата страна на книгата нямаше скривалище.

— Нищо — пошепна той.

— Нищо — отвърнаха му като ехо.

Но откъм гърба, като понатисна книгата, видя веднага, че пергаментът се отлепва от подвързията. Пъхна пръсти… Нещо… да… той усети нещо… едно листче…

— О! — победоносно каза. — Ето… възможно ли е!?

— Бързо! — извикаха всички. — Какво чакате?

Той измъкна лист, сгънат на две.

— Четете! Има нещо написано с червено мастило… Сякаш е кръв… изсъхнала кръв… защо не четете?

Той зачете:

— „На Вас, Ферсен. За сина ми, 16 октомври 1793 г. Мария-Антоанета.“

Внезапно Ботрьоле нададе вик от смайване. Под подписа на кралицата имаше с черно мастило две думи, подчертани със закривена черта… две думи: „Арсен Люпен“.

Един след друг грабваха листа и всеки веднага надавате същия вик:

— Мария-Антоанета… Арсен Люпен!

Изпаднаха в дълбоко мълчание. Този двоен подпис, тези съединени имена, открити на дъното на часослова — реликва, в която от един век спеше отчаяният зов на бедната кралица, страшната дата 16 октомври 1793 г., денят, когато бе паднала кралската глава — във всичко това имаше някаква историческа трагедия.

— Арсен Люпен! — прошепна някой. — Колко страшно е едно дяволско име да се намира вписано в свещена книга!

— Арсен Люпен! — повтори Ботрьоле. — Приятелят на кралицата не е успял да разбере отчаяния зов на осъдената. Той е живял със спомена, изпратен от любимата, а не се е сетил да прерови книгата. А Люпен се е сетил и е взел посланието.

— Какво е взел?

— Много ясно — документа! Документа, написан от Людовик XVI. Аз го притежавах. Сега разбирам защо Люпен не е искал да го остави у мен… И възложи на Бреду…

— И сега? Какво ще правите?

— Документът и текстът са автентични. Понеже видях следите от червените печати; понеже самата Мария-Антоанета и писаното от нея ме уверяват, че брошурата, възпроизведена от господин Масибан, е автентична; понеже наистина съществува историческа загадка около Кухата игла — аз съм сигурен, че ще успея.