Морис Льоблан - Кухата игла

Някога Франсоа I, приветствайки първенците от Хавър през 1520 година, произнася следната фраза, запазена в дневника на един буржоа от Онфльор:

«Кралете на Франция крият тайни, които поддържат реда и съдбата на градовете.»

Всички цитати, господин директор, всички предания за Желязната маска, гвардейския капитан и неговия правнук намерих днес в една брошура, написана от този правнук и публикувана през юни 1815 г., в навечерието на Ватерло, сиреч в тревожно време, когато разкритията, които тя съдържа, минали незабелязано.

Какво значение има брошурата? Никакво, ще кажете вие и ние ще трябва да се съгласим с вас. Това е първото впечатление; но какво бе смайването ми, когато разтворих «Записките» на Цезар и намерих в посочената глава фразата, отбелязана в брошурата! Същото констатирах и в договора от Сен Клер Сюр Епт, саксонската хроника, която проверих.

Най-после, има още по-точен факт, отбелязан от автора на брошурата от 1815 г. По време на френската кампания като офицер на Наполеон той позвънил една вечер (понеже умрял конят му) на вратата на един замък. Посрещнал го стар кавалер на Сен Луи. От разговора със стареца той научил, че замъкът, разположен на брега на Крьоз, се нарича «Замък на Иглата» и бил построен и кръстен от Людовик XIV, а по изрична заповед на великия крал бил украсен с камбанарийки и една стрела като игла. Той носи дата 1680 г.

1680 година! Една година след публикуването на книгата и арестуването на Желязната маска. Всичко станало ясно: Людовик XIV, като предвиждал, че тайната може да бъде разгласена, построил и кръстил замъка, за да даде на любопитните естествено обяснение на античната мистерия. Кухата игла? Замък с островърхи камбанарийки, разположен на брега на Крьоз и принадлежащ на краля. Изведнъж всички решили, че са разбрали загадката, и издирванията престанали.

Сметката е била вярна, защото след повече от два века господин Ботрьоле се уловил на въдицата. И тъкмо това целях аз, господин директор, пишейки писмото. Ако Люпен, под името Анфреди, е наел от господин Валмер замъка на Иглата на брега на Крьоз, ако е затворил там двамата си пленници, то е, защото той е допускал успех на издирванията на господин Ботрьоле, а за да получи мира, който е желаел, му е хвърлил историческата въдица на Людовик XIV.

Ние сме принудени да направим безспорното заключение, че Люпен със собствените си познания, без да познава други факти освен тези, които познаваме и ние, е успял с чародейството на необикновен гений да разгадае неразгадаемия документ, че Люпен, последен наследник на френските крале, познава кралската тайна на Кухата игла.“

Тук статията свършваше. Но от пасажа за замъка на Иглата Ботрьоле вече не четеше на глас. Разбрал поражението си, смазан под товара на претърпяното унижение, той изпусна вестника и се строполи на стола, заровил лице в ръцете си.

Задъхана и разтърсена от вълнение пред тази невероятна история, тълпата се приближаваше малко по малко и се притискаше около него.

С тръпно безпокойство се очакваха думите, с които той щеше да отговори, възраженията, които щеше да направи.

Но той не се помръдна.

С внимателно движение Далмер повдигна главата му.

Изидор Ботрьоле плачете.

Часът бе четири сутринта. Изидор не се бе прибрал в лицея. Нямаше да се прибере преди края на безмилостната борба, обявена на Люпен. Закле се това, когато приятелите му го съпровождаха до колата.

Безумна клетва! Безмилостна война! Какво можеше да направи той, невъоръжено и самотно момче, срещу този феномен на енергия и мощ? Откъде да го нападне? Той е непревземаем. Къде да го нарани? Той е неуязвим. Как да го залови? Той е неуловим.

Четири часът сутринта… Изидор се намираше при един от своите другари от лицея Жансон. Изправен пред камината, опрял лакти в мрамора, с юмрук под брадата, наблюдаваше образа си в огледалото.

Не искаше вече да плаче, нито да се мята в леглото, нито да се отчайва, както бе правил досега. Искаше да помисли и реши.

Очите му не изпускаха очите в огледалото, сякаш той се надяваше да удвои силата на мисълта, като съзерцава образа си, сякаш се надяваше да намери в дъното на съществото си разрешението. Така стоя до шест часа. И постепенно, освободен от всички дреболии, които го усложняваха и затъмняваха, въпросът се изясни в ума му като математическо уравнение. Да, той се бе излъгал. Да, неговото тълкуване на документа не бе вярно. Думата „игла“ не се отнасяте до замъка на брега на Крьоз. А също така думата „госпожици“ не можеше да се приложи за Раймонд дьо Сен Веран и братовчедката й, понеже текстът на документа съществуваше от векове.