Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Бъди спокоен, приятелю, това няма да трае дълго. Най-много до осем дни ще ти поднеса един почетен портфейл, направен от кожата на Люпен. Остави ме да си легна, умирам за сън.

Чу се шум от затваряне на врата. После Сернин се досети, че баронът слага резето, изпразва джобовете си, навива часовника си и се съблича.

Беше радостен, подсвиркваше си, тананикаше си и дори си говореше на глас.

— Да, кожата на Люпен… и то до осем дни… до четири дни! Иначе този вагабонтин ще ни изяде… Няма нищо, ударът му тази вечер се провали… Сметките му бяха правилни, обаче… Щайнвег може да бъде само тук… Обаче ето че…

Той си легна и веднага загаси електричеството. Сернин пристъпи до завесата, повдигна я леко и видя, че мътната лунна светлина, която се процеждаше през прозорците, оставяше леглото в дълбока тъмнина.

„Няма съмнение, че съм кратуна — си каза принцът. — Напълно се заблудих. Щом захърка, ще се измъкна…“

Но един лек шум го изненада, не можа да уточни какъв е, но идваше от леглото. Нещо като едва доловимо изскърцване.

— Ей, Щайнвег, как сме?

Говореше баронът! Нямаше никакво съмнение, че е той, но как можеше да говори с Щайнвег, след като Щайнвег го няма в стаята? А Алтенхайм продължи:

— Още ли си разгневен?… Така ли?… Глупак! Но вече трябва да се решиш да разкажеш каквото знаеш… Няма ли?… Лека нощ тогава, до утре.

„Аз сънувам, аз сънувам, си казваше Сернин. Или пък той бълнува на глас. Щайнвег не е до него, не е и в съседната стая… Той дори не е в къщата. Алтенхайм го каза… тогава, каква е тази влудяваща история?“

Той се поколеба. Дали да се нахвърли върху барона, да го хване за гърлото и да изтръгне със сила и заплахи онова, което не можа с хитрост? Глупости! Алтенхайм никога нямаше да се изплаши!

„Хайде, аз си тръгвам, прошепна той, ще се реванширам за загубената вечер.“

Но не тръгна. Усети, че не може да тръгне, че трябва да почака, че случайността може отново да му помогне.

Той откачи с излишна предпазливост четири или пет костюма и палта, просна ги на пода, настани се и с гръб, облегнат на стената, заспа преспокойно.

Баронът не беше ранобудник. Един часовник удари девет удара, когато той скочи от леглото и повика прислужника си.

Прочете пощата, която той му донесе, облече се мълчаливо и започна да пише писма, а прислужникът закачваше грижливо в шкафа дрехите от вечерта. Сернин се приготви за битката и си казваше: „Дали ще се наложи да изтърбуша слънчевия възел на този човечец?“

В десет часа баронът заповяда:

— Отивай си!

— Остава още една жилетка…

— Отивай си ти казвам. Ще се върнеш, когато те повикам… не по-рано.

Той сам затвори вратата след прислужника си, почака малко като човек, който изобщо няма доверие на другите, и се доближи до масата, на която имаше телефонен апарат. Вдигна слушалката.

— Ало… госпожице, дайте ми моля Гарш. Точно така, госпожице, Вие ще ми позвъните…

Той остана до телефона.

Сернин трепереше от нетърпение. Дали баронът ще говори със своя загадъчен съучастник в престъплението?

Звънецът отекна.

— Ало! — каза Алтенхайм. — Гарш ли е… отлично… Госпожице, бих искал номер 38. Да, 38, два пъти четири…

И след няколко секунди добави по-тихо, съвсем тихо, но ясно:

— Номер 38?… Аз съм… без излишни приказки… Вчера ли? Да, ти го изпусна в градината. Очевидно друг път… но няма време. Снощи той накарал да претърсят дома ми… ще ти разкажа… Нищо не е намерил, разбира се… Какво?… Ало! Не, старият Щайнвег отказва да говори… нито заплахи, нито обещания, нищо не помага… Не знаем какъв е бил проектът на Кеселбах в историята на Пиер Льодюк отчасти… Той единствен държи ключа на загадката… и дори тази. Нощ… без какво… Е, какво искаш, всичко друго, но няма да му позволя да изчезне. Ами ако принцът ни го отмъкне? Охо! До три дни трябва да му видим сметката… Имаш ли предложение?… Наистина… идеята е добра. Охо, отлична… аз ще се заема. Кога ще се видим? Искаш ли в сряда? Добре. Ще дойда в сряда… в два часа.

Той постави слушалката на мястото й и излезе. Сернин го чу да дава заповеди.

— И този път ще внимавате, нали? Да не се оставите да Ви изпързалят глупаво като вчера, аз ще се върна довечера.

Тежката врата на вестибюла се затвори, после се чу хлопването на градинската врата и звънчето на отдалечаващия се кон.

След двадесет минути влязоха двама прислужници, отвориха прозорците и подредиха стаята.

Когато излязоха, Сернин почака още доста време до момента, когато предполагаше, че ще отидат да похапнат долу в кухнята. После се измъкна от шкафа и започна да разглежда леглото и стената, до която беше опряно леглото.