Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Получете го!

— А слугите? Ако те окажат съпротива?

— Те са само четирима.

— Ако се развикат?

— Няма да викат?

— Ако Алтенхайм се върне?

— Няма да се върне преди десет часа. Аз се заемам с него. Разполагате с два часа и половина. Това е предостатъчно, за да претърсите къщата отдолу догоре. Ако намерите стария Щайнвег, елате да ме предупредите.

Барон Алтенхайм приближаваше и той тръгна насреща му.

— Ще вечеряме, нали? Малкият инцидент в градината ми отвори апетит. Впрочем, скъпи ми бароне, имам да Ви дам няколко съвета…

Те седнаха на масата.

След вечерята Сернин предложи партия билярд, баронът прие. След като завършиха партията билярд, те минаха в залата за бакара. Крупието тъкмо казваше:

— Банката е 50 луидора, никой ли не иска?

— Сто луидора — каза Алтенхайм.

Сернин си погледна часовника. Десет часа. Дудвил не се върнаха. Значи търсенето е безплодно.

— Банка — каза той.

Алтенхайм седна и раздаде картите.

— Аз давам.

— Не.

— Седем.

— Шест.

— Загубих — каза Сернин. — Удвоявам банката?

— Добре! — каза баронът.

Той раздаде картите.

— Осем — каза Сернин.

— Девет — повиши баронът.

Сернин си тръгна, като мърмореше:

„Това ми струва 300 луидора, но съм спокоен, защото е прикован на място“.

Миг по-късно колата му го остави пред вила „Дюпон“ № 29. Той веднага намери Дудвил и техните хора събрани във вестибюла.

— Открихте ли стареца?

— Не.

— Гръм и мълнии! Но той все пак трябва да е някъде! Къде е прислугата?

— В офиса, завързани са.

— Добре. Предпочитам да не ме виждат. Тръгвайте си всички. Жан, остани долу и наблюдавай. Жак, разведи ме из къщата.

Той бързо обходи мазето, тавана. Никъде не се спираше, защото добре знаеше, че няма да намери за няколко минути това, което неговите хора не бяха успели да открият цели три часа. Но запомняше как се свързват стаите.

Когато свърши, той се върна в стаята, която Дудвил му беше казал, че принадлежи на Алтенхайм, и я разгледа внимателно.

„Ето какво ще ми свърши работа“ — каза той, като повдигна завесата, зад която имаше шкаф, пълен с дрехи. Оттук виждам цялата стая.

— А ако баронът претърси къщата?

— Защо?

— Ами прислужниците ще му кажат, че са идвали хора.

— Да, но той няма да допуска, че някой от нас се е настанил в стаята му. Ще си каже, че опитът е неуспешен и толкова. И тъй, аз оставам.

— А как ще излезете?

— А, много искаш да знаеш. Важното беше да вляза. Хайде, Дудвил, затвори вратата. Иди при брат си и си вървете… До утре… или по-скоро…

— Или по-скоро…

— Не се занимавайте с мен. Ще Ви дам знак, когато е необходимо.

Той седна на столчето, поставено в дъното на шкафа. Четирите редици закачени дрехи го скриваха. Очевидно там беше в пълна безопасност, ако не претърсваха.

Изтекоха десет минути. Той чу конски тропот откъм вилата, а после звънеца. Някаква кола спря, вратата долу хлопна и почти веднага долови гласове, възгласи, врява, която се засилваше постепенно. Вероятно някой от пленените беше измъкнал парцала от устата си.

„Обясняват, помисли си той… Гневът на барона сигурно няма граници… Едва сега той разбира защо се държах така тази вечер в клуба и че направо съм го изиграл… и първото нещо, с което ще се заеме, е да провери дали са му взели Щайнвег. А за да разбере, ще отиде в скривалището му. Ако се качи, това значи, че е горе. Ако слезе, значи е в подземието.“

Заслуша се. Шумът от гласовете продължаваше в стаите на партера, но не личеше някой да се движи. Едва след половин час Сернин чу, че някой се качва по стълбището.

„Значи е горе — си каза принцът, — но защо толкова се забавиха?“

— Всички да си легнат — заповяда гласът на Алтенхайм.

Баронът влезе в стаята с един от своите хора и затвори вратата.

— Доминик, аз също си лягам. И цяла нощ да спорим, няма да научим нищо повече.

— Според мен — каза Доминик — той дойде да търси Щайнвег.

— И аз така мисля и точно затова ще се присмивам дълбоко в душата си, защото Щайнвег не е тук.

— А къде е в крайна сметка? Какво направихте с него?

— Това си е моя тайна, а ти знаеш, че пазя тайните си само за мен. Всичко, което мога да ти кажа, е, че затворът е хубав и че ще излезе от него, след като проговори.

— Значи принцът си е отишъл с празни ръце?

— Вярвам ти. И още нещо, наложи се да плати за този хубав резултат. Не, аз наистина се забавлявам!… Горкият принц!

— Но все пак — поде другият — трябва да се отървем от него.