Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Ах! — каза Сернин. — Какъв хубав занаят си имаме! Той ни среща с всичко прекрасно на земята. Дръж, Сириус, малко пилешко, гарнирано с трюфели.

Кучето не го изпускаше от очи и ловеше с уста всичко, което Сернин му подхвърляше.

— Чаша „Шамбертен“, принце?

— На драго сърце, бароне.

— Препоръчвам Ви го, то е от избата на крал Леополд.

— Подарък ли?

— Да, подарък, който си направих сам.

— Прелестно е… Какъв букет!… Този пастет е истинска находка. Моите поздравления, бароне, Вашият готвач е първокласен.

— Готвачът е готвачка, принце. Аз я отмъкнах срещу злато от Левро, социалистическия депутат. Хайде, опитайте от този меланж от топло и студено със сладолед и какао. Обърнете внимание на сладките, които го придружават. Гениално измислени сладки!

— Във всеки случай формата им е очарователна — каза Сернин, който си вземаше от сладките. — Ако видът съответства на съдържанието. Дръж, Сириус, ти сигурно ги обожаваш. Локюст не би постъпил по-добре.

Люпен бързо взе един сладкиш и го даде на кучето. То го лапна наведнъж, остана две-три секунди неподвижно, като оглупяло, после се завъртя около себе си и падна, сякаш поразено от гръм.

Сернин се отдръпна назад, за да не го хване някой прислужник, и каза през смях:

— Виж, бароне, когато искаш да отровиш някой приятел, опитай се гласът ти да звучи спокойно и ръцете ти да не треперят… В противен случай пораждаш недоверие… А пък аз си мислех, че убийците те отвращават?

— С нож, да — каза Алтенхайм, без да се смути. — Но винаги съм имал желание да отровя някого. Исках да опитам вкуса му.

— По дяволите, човече, добре си подбираш жертвите. Руски принц!

Той се приближи до Алтенхайм и му каза поверително:

— Знаеш ли какво щеше да се случи, ако беше успял, т.е. ако моите приятели не ме бяха видели да се връщам в три часа най-късно? Ами, в три и половина префектът на полицията щеше да знае точно какво да прави с така наречения барон Алтенхайм, щеше да го залови, и хвърли в предварителния затвор преди да настъпи нощта.

— Нима? — каза Алтенхайм. — От затвора можеш да се измъкнеш, но никой не се връща от кралството, където те изпращах.

— Очевидно, но първо трябваше да ме изпратиш.

— Достатъчно беше само една хапка от сладките.

— Много ли си сигурен?

— Опитай!

— Наистина, малкият, ти още не си узрял за велик господар на приключенията и несъмнено никога няма да узрееш, щом като ми поставяш такива капани. Когато човек се смята достоен да живее такъв живот, какъвто имаме честта да водим, трябва да е способен и на това, да е готов за всякакви евентуалности… дори да не умре, ако един мошеник се опита да го отрови… Безстрашна душа в неатакуемо тяло, ето идеал, към който трябва да се стремим… и да постигнем. Работи, малкият! Аз съм безстрашен и неатакуем. Спомни си за цар Митри-дат.

И седна отново:

— Сега на масата! Но тъй като обичам да показвам добродетелите, които си присъждам сам, а, от друга страна, не искам да причиня мъка на готвачката ти, подай ми чинията със сладките.

Той взе една, счупи я на две и протегна половината на барона:

— Яж!

Той се опита да я отблъсне.

— Страхливец! — каза Сернин.

И пред зяпналите очи на барона и неговите приближени започна да яде първата, после втората половина на сладкиша спокойно, съзнателно, както се яде лакомство, от което не трябва да се изпусне и трошица.

Те се срещнаха отново. Същата вечер принц Сернин покани барон Алтенхайм в кабаре „Вател“ на вечеря с един поет, един музикант, един финансист и две красиви артистки от „Театър Франсе“. На другия ден обядваха заедно в Булонския лес, а вечерта отидоха на опера.

Те се срещаха всеки ден в продължение на една седмица. Можеше да се каже, че не могат да живеят един без друг и че ги свързва голямо приятелство, основано на доверие, уважение и симпатия. Те се забавляваха много, пиеха хубави вина, пушеха отлични цигари и се смееха като луди. Но в действителност се следяха жестоко. Бяха смъртни врагове, разделяни от дива омраза. Всеки от тях, уверен, че ще победи, жадуваше победата с безгранична воля и чакаше подходящата минута-Алтенхайм, за да премахне Сернин, а Сернин, за да хвърли Алтенхайм в бездната, която копаеше пред него. И двамата знаеха, че развръзката няма да закъснее. Или единият, или другият щеше да остави в нея кожата си, а това беше въпрос най-много на часове.

Драмата беше увлекателна и човек като Сернин, изглежда, изпитваше странна и могъща наслада, че познава своя противник и живее до него като знае, че при най-малката грешка, при най-малкото объркване го дебне смърт.