Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Той затвори вратата, обърна се и веднага отстъпи назад. Срещу него стоеше с високо вдигната глава, с широки рамене и мощно телосложение човекът с монокъл — барон Алтенхайм.

Те се гледаха две-три секунди мълчаливо. Баронът се усмихваше. Той каза:

— Чаках те, Люпен.

Колкото и добре да се владееше, Сернин потръпна. Той идваше да разобличи своя противник, а тъкмо противникът му го разобличаваше още с първите думи. В същото време противникът влизаше в битката смело, нахално, сякаш беше сигурен в победата. Постъпката му беше решителна и говореше за грубата му сила.

Двамата мъже се измерваха с очи много враждебно.

— А после? — каза Сернин.

— После ли? Не мислиш ли, че трябва да се видим?

— Защо?

— Искам да говоря с теб.

— Кога?

— Утре. Ще обядваме заедно в ресторант.

— Защо не у Вас?

— Не ми знаеш адреса.

— Вярно е.

Принцът бързо извади вестника, който стърчеше от джоба на Алтенхайм, а върху него личеше изпращателната лентичка и каза:

— Вила „Дюпон“ номер 29.

— Добре изиграно — каза другият. — Следователно утре у дома.

— Утре при теб. В колко часа?

— В един.

— Ще дойда. Моите почитания.

Те се готвеха да се разделят. Алтенхайм се спря.

— А, още една дума, принце. Носи си оръжието.

— Защо?

— Имам четирима слуги, а ти ще си сам.

— Аз имам юмруци — каза Сернин — партията ще бъде равна.

Той му обърна гръб, после го повика отново:

— И още една дума, бароне. Наеми още четирима слуги.

— Защо?

— Размислих. Ще си взема камшика.

Точно в един часа един конник мина през портата на вила „Дюпон“ на тихата провинциална улица с един единствен изход към улица „Перголез“, на две крачки от булеварда за Булонския лес.

От двете страни се редяха градини и красиви огради. А в дъното беше затворена от нещо като малък парк, където се издигаше стара голяма къща, покрай която минаваше околовръстната железница.

Точно там, на номер 29, живееше барон Алтенхайм.

Сернин хвърли юздата на коня си на прислужника, който предварително беше изпратил, и му каза:

— Ще го доведеш в два и половина.

Той позвъни. Вратата на градината се отвори и той се отправи към площадката пред къщата, където го очакваха двама здравеняци в ливреи. Те го въведоха в огромен студен каменен вестибюл без всякаква украса. Вратата се затвори след него с глух шум и въпреки неукротимата храброст, той изпита мъчителното чувство, че е сам, заобиколен от врагове в уединен затвор.

— Съобщете за принц Сернин.

Салонът не беше далече. Въведоха го веднага.

— А ето Ви и Вас, скъпи принце — каза баронът, посрещайки го… — Добре… представете си… Доминик, обядът след двадесет минути… И ни оставете сами. Представете си, скъпи принце, че не вярвах много на Вашето посещение.

— А защо?

— Света Богородице. Вие ми обявихте война тази сутрин, и то толкова открито, че всякакво обсъждане е излишно.

— Обявил съм Ви война ли?

Баронът разгърна един брой на „Гран Журнал“ и посочи с пръст статията под заглавие „Съобщение“.

„Изчезването на г-н Льонорман развълнува Арсен Люпен. След набързо направеното проучване и с цел да изясни случая Кеселбах, Арсен Люпен реши да намери г-н Льонорман жив или мъртъв и да предаде на правосъдието извършителя или извършителите на тази отвратителна поредица от престъпления.“

— Това съобщение, скъпи принце, Ваше ли е?

— Да, наистина е мое.

— Следователно аз съм прав, това е война.

— Да.

Алтенхайм покани Сернин да седне, самият той седна и му каза с примирителен тон.

— Но аз не мога да допусна това. Невъзможно е двама души като нас да се бият помежду си и да си причиняват зло. Трябва само да се обясним, да потърсим средства: ние сме създадени, за да се разбираме.

— Аз пък мисля, че двама мъже като нас не са създадени, за да се разбират.

Другият потисна раздразнението си и поде:

— Слушай, Люпен… Впрочем, искаш ли да те наричам Люпен?

— А как да те наричам аз тогава? Алтенхайм, Рибейра или Парбъри?

— Охо! Виждам, че си още по-осведомен, отколкото си мислех! По дяволите, ти ме атакуваш… А това е още едно основание, за да се споразумеем.

И като се наведе над него:

— Слушай, Люпен, помисли добре върху думите ми, защото аз съм обмислил добре всяка от тях. Ето… Ние сме принудени и двамата. Ти се смееш? Грешиш…

Възможно е да имаш средства, които аз не притежавам, но пък аз имам такива, които ти не знаеш. Освен това нямам скрупули… храбър съм… и съм способен да сменям самоличността си, което майстор като теб трябва да оцени. Накратко, двамата противници са равностойни. Но остава един въпрос: защо сме противници? Ние преследваме една и съща цел ще кажеш ти? А после? Знаеш ли какво ще последва от нашето съперничество? Ами това, че всеки от нас ще парализира усилията на другия и ще разруши постигнатото от него — и двамата няма да постигнем целта. В полза на кого? На някой си Льонорман, на един трети мошеник… Това е много глупаво.