Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Един ден те бяха сами в градината на клуба на улица „Камбон“, член на който беше и Алтенхайм. В този привечерен час през месец юни, когато играчите още не са дошли, те се разхождаха по морава, покрай която имаше зид с малка врата, пробита в него. Докато Алтенхайм говореше, Сернин почувства, че гласът му загуби своята увереност и почти затрепери. Той го погледна с ъгълчето на окото. Алтенхайм беше бръкнал в джоба на сакото си и Сернин видя през плата, че ръката му се свива около дръжката на кама, колебливо, нерешително, ту решително, ту безсилно.

Сладостен момент! Щеше ли да му нанесе удар? Какво щеше да надделее — инстинктът на страха или на съзнателната воля, устремена към убийството? С изпънато тяло, с ръце зад гърба, усещайки тревожните и сладостни тръпки, Сернин чакаше. Баронът беше млъкнал, те вървяха тихо един до друг.

— Хайде удряй! — възкликна принцът.

Той се беше спрял с лице към спътника си:

— Удряй, де! — каза той. — Сега или никога! Никой не може да те вини. Ще избягаш през вратичката, чийто ключ случайно е закачен на стената, и сбогом, бароне… нито лук ял, нито лук мирисал… Но аз си мисля, че всичко е било нагласено… Ти ме доведе тук… А се колебаеш? Хайде, удряй де!

Гледаше го в очите. Баронът беше смъртно блед и трепереше от безсилна енергия.

— Мокра кокошка! — каза Сернин. — Никога нищо няма да направя от теб. Искаш ли да ти кажа истината? Тебе те е страх. Да, ти никога не знаеш със сигурност какво ще ти се случи, когато си с мен. Ти искаш да направиш нещо, но моите действия, моите възможни действия владеят положението. Не, ти не ще накараш звездата ми да залезе.

Преди да довърши думите си, почувства, че го хващат за шията и го повличат назад. Някой, който се криеше в масива, близо до вратичката, го беше пипнал за главата. Той видя как ръка, въоръжена с нож с блестящо острие, се издига. Ръката замахна, върхът на ножа достигна гърлото му.

В този момент Алтенхайм се хвърли върху него, за да го довърши, търкулнаха се върху лехите. Това стана за не повече от двадесетина секунди. Колкото и да беше силен и трениран в бойни упражнения, Алтенхайм отстъпи почти веднага, като извика от болка. Сернин стана и се спусна към вратичката, която се затваряше след тъмен силует. Много късно! Той чу шума от ключа в бравата, но не можа да отвори.

— Ах, бандит! — изруга той. — Когато те пипна, ще извърша първото си престъпление! Но за бога…

Той се върна, наведе се и събра парчетата от камата, която се счупи, когато го удариха.

Алтенхайм се размърда. Принцът му каза:

— Е, бароне, по-добре ли си? Не знаеше за този номер, нали? На това му казвам удар право в слънчевия възел, защото гаси слънцето на Вашия живот като свещ. Чиста, бърза, безболезнена … и безпогрешна работа, ударът с кама?… Стига само да носи малък нашийник от стоманени халки, какъвто нося аз, и ще се присмиваш на всички, най-вече на дребния ти черен приятел, защото удря винаги в гърлото, това идиотско чудовище! Виж, погледни любимата му играчка… стана на трохи!

Той протегна ръка.

— Хайде, ставай, бароне. Каня те на вечеря. И гледай да не забравиш тайната на моето превъзходство: безстрашна душа в неатакуемо тяло!

Той влезе в клуба, запази маса за двама, седна на един диван и зачака часа на вечерята мислейки:

„Очевидно партията е забавна, но става опасна. Трябва да свършвам… Иначе тези животни ще ме изпратят в рая по-скоро, отколкото искам… Неприятното е, че нищо не мога да направя против тях, преди да намеря стария Щайнвег… Защото всъщност ме интересува само старият Щайнвег и съм се вкопчил в барона само защото се надявам да се добера до някакво сведение… По дяволите, какво са направили със стареца? Няма съмнение, че Алтенхайм поддържа ежедневно връзка с него. Няма съмнение, че се опитва да постигне невъзможното щото да изтръгне от него сведения за плана на Кеселбах. Но къде ли се среща с него? Къде ли го е настанил? При приятели ли? В дома си във вила «Дюпон», № 29?“

Той помисли доста дълго, после си запали цигара, смукна три пъти от нея и я хвърли. Това, изглежда, беше сигнал, защото двама младежи дойдоха да седнат при него, все едно че не ги познаваше, но с които размени бегло няколко думи.

Това бяха братята Дудвил, този ден в ролята на светски мъже.

— Какво има, шефе?

— Вземете шестима наши хора, идете във вила „Дюпон“ № 29 и влезте.

— По дяволите, как?

— В името на закона. Не сте ли инспектори от Сигурността? Обиск.

— Но ние нямаме право…