Морис Льоблан: 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Дванадесет и четвърт на обяд. Ресторант близо до Мадлената. Принцът обядва. На съседната маса сядат двама младежи. Той ги поздравява и започва да говори с тях като със случайно срещнати приятели.

— На акция ли сте?

— Да.

— Колко души общо?

— Шест, както изглежда. Всеки се движи отделно. Имаме среща с г-н Вебер в един и три четвърти близо до пансиона.

— Добре, ще бъда там.

— Какво?

— А кой ръководи акцията? Нали аз трябва да намеря г-н Льонорман жив?

— Значи Вие мислите, шефе, че Льонорман не е мъртъв?

— Сигурен съм в това. Да, сигурен съм от вчера, че Алтенхайм и неговата банда са завели г-н Льонорман и Гурел на моста Буживал и са ги хвърлили през борда. Гурел е потънал. Г-н Льонорман се е спасил. Аз ще дам всички необходими доказателства, когато му дойде времето.

— Но щом като е жив, защо не се показва?

— Защото не е свободен.

— Значи е вярно това, което казахте? Той се намира в подземието на вилата „Глисин“.

— Имам всички основания да вярвам, че е така.

— Но как научихте?

— Това е моя тайна. Мога да Ви съобщя само, че театралният спектакъл… как да кажа… ще бъде сензационен. Свършихте ли?

— Да.

— Колата ми е зад Мадлената. Елате при мен.

В Гарш Сернин отпрати колата и те поеха по пътеката, която водеше към училището на Женевиев. Там той се спря.

— Слушайте ме добре, деца. Това е изключително важно. Вие ще позвъните на вратата на пансиона. Носите си картите, нали? Ще отидете до необитавания павилион „Ортанс“. Там ще слезете в подземието и ще намерите стар капак на прозорец, трябва само да го повдигнете и ще намерите отвор към тунела, който открих наскоро и който създава пряка връзка с вила „Глисин“. През него именно ще се срещнат Гертруд и барон Алтенхайм и точно оттам е минал г-н Льонорман в крайна сметка, за да попадне в ръцете на своите врагове.

— Мислите ли, шефе?

— Да, мисля. А сега, ето за какво става дума. Ще се уверите дали тунелът е в същото състояние, в което го оставих тази нощ, дали двете врати, които го преграждат, още са отворени и дали още един пакет, увит в черен плат, който саморъчно поставих, стои в дупката до втората врата.

— Да отворим ли пакета?

— Няма нужда, това са дрехи за преобличане. Вървете и да не се набивате в очи. Чакам Ви.

Десет минути по-късно те се върнаха.

— Двете врати са отворени — каза Дудвил.

— А пакетът?

— Стои си на мястото, близо до втората врата.

— Отлично! Часът е един и двадесет и пет. Вебер ще пристигне със своите шампиони. Вилата се наблюдава. Ще я обградят, щом Алтенхайм влезе. Аз, по споразумение с Вебер, ще позвъня. А за после имам план. Хайде, мисля, че няма да скучаем.

След като ги отпрати, Сернин се отдалечи по пътеката за училището, като си говореше сам:

— Всичко се нарежда от добре по-добре. Битката ще стане на избран от мене терен. Аз я спечелвам, отървавам се от моите противници и оставам единствения заинтересован от случая Кеселбах… сам, с два хубави коза: Пиер Льодюк и Щайнвег… Освен това краля,… т.е. Биби… Само че има трудност… Какво ли ще направи Алтенхайм? Очевидно и той си има план за нападение. Откъде ще ме нападне? Мога ли да допусна, че вече не ме е нападнал? Това е тревожно. Дали не ме е издал на полицията?

Той вървеше през вътрешния двор на училището, чиито ученици бяха още в клас, и почука на входната врата.

— Виж ти! Появи се — каза г-жа Ернемон, като отвори. — Значи остави Женевиев в Париж?

— Само това оставаше Женевиев да е в Париж-отговори той.

— Но тя е там, защото ти я повика?

— Какво казваш? — възкликна той, хващайки я за ръцете.

— Как? Та ти по-добре знаеш…

— Нищо не знам… нищо не знам… Говори!

— Ти не писа ли на Женевиев да дойде на гара Сен-Лазар?

— И тя замина, така ли?

— Ами да… Трябваше да обядвате заедно в хотел „Риц“…

— Писмото… покажи ми писмото!

Тя се качи да го потърси и му го даде.

— Ах, нещастнице, не видя ли че е фалшиво? Почеркът е имитиран добре… но е фалшиво… Това ще ти избоде очите.

Той притисна гневно слепоочията си с юмруци.

— Ето удар, който очаквах. Ах! Нещастник! Атакува ме чрез нея… Но откъде знае? А, не, той не знае… Вече два пъти се опитва… и го прави заради Женевиев, защото е хлътнал по нея… Ох, това никога няма да стане! Слушай, Виктоар… Сигурна ли си, че тя не го обича? Ах, по дяволите, аз си губя ума! Хайде… хайде… трябва да размисля… моментът не е подходящ.

Той си погледна часовника.