Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Един часът и тридесет и пет… имам време… Глупак! Време за какво? Нима знам къде е тя?

Той крачеше напред-назад като луд, а старата му дойка изглеждаше изумена, че е така развълнуван, загубил хладнокръвието си.

— Всъщност — каза тя — нищо не доказва, че Женевиев не е подушила капана в последния момент…

— Къде ли е сега?

— Не знам… може би при г-жа Кеселбах…

— Вярно… вярно… права си — възкликна той, изпълнен внезапно с надежда.

И хукна към пансиона.

По пътя, близо до вратата, той срещна братя Дудвил, които влизаха при портиерката, от нейната будка се виждаше пътят, а това им позволяваше да наблюдават околностите на „Глисин“. Без да се спира, той тръгна право към „Павилиона на императрицата“, извика Сюзан и помоли да го отведе при г-жа Кеселбах.

— Тук ли е Женевиев? — каза той.

— Женевиев ли?

— Да, не е ли идвала?

— Не, и то вече доста дни.

— Но тя трябва да дойде, нали?

— Мислите ли?

— Сигурен съм. Къде може да е? Спомнете си?

— Напразно се опитвам. Уверявам Ви, че ние с Женевиев не сме се разбирали да се виждаме.

И внезапно допълни ужасена:

— Вие сте разтревожен? Да не се е случило нещо с Женевиев?

— Не, нищо.

Той си беше тръгнал вече. Беше му хрумнала една мисъл. Ами ако барон Алтенхайм не е във вила „Глисин?“ Ако са променили часът на срещата?

— Трябва да го видя на всяка цена — си каза той.

И се затича безразличен към всичко останало. Но преди да стигне до портиерската будка, си възвърна хладнокръвието — беше забелязал заместник началника на Сигурността, който говореше в градината с братя Дудвил. Ако не беше загубил обичайната си прозорливост, щеше да забележи как леко потръпна г-н Вебер при неговото приближаване, но нищо не видя.

— Господин Вебер, нали? — попита той.

— Да… С кого имам честта?

— Принц Сернин.

— А, много добре, господин префектът на полицията ме предупреди за голямата услуга, която ни правите, господине.

— Тази услуга ще бъде пълна едва когато Ви предам бандитите.

— Това ще стане скоро. Мисля, че един от тях току-що влезе… един доста едър мъж с монокъл.

— Действително, това е барон Алтенхайм. Тук ли са Вашите хора, господин Вебер?

— Да, скрити са на пътя, на 200 метра оттук.

— Добре, господин Вебер, струва ми се, че можете да ги съберете и да ги доведете при тази будка. Оттук ще отидем до вилата. Аз ще позвъня. Тъй като барон Алтенхайм ме познава, предполагам, че ще ми отвори и аз ще вляза… с Вас.

— Планът е отличен — каза г-н Вебер. — Връщам се веднага.

Той излезе от градината и тръгна към пътя в обратна посока на „Глисин“.

Сернин бързо сграбчи единия брат Дудвил за ръката.

— Тичай след него, Жак… Задръж го… докато вляза в „Глисин“… А после забави нападението… възможно най-дълго… измисли претекст… Трябват ми десет минути… Да обградят вилата… но да не влизат в нея. А ти, Жан, иди пред павилион „Ортанс“, при подземния изход. Ако баронът поиска да излезе оттам, счупи му главата.

Дудвил се отдалечиха. Принцът се измъкна навън и се затича към високата градинска врата, обкована с желязо на входа за „Глисин“.

Дали да позвъни? Около него нямаше никой. Той се хвърли с един скок към вратичката и като стъпи на дръжката на бравата и се хвана за пръчките, сви колене, повдигна се и с риск да падне върху острите върхове на пръчките се прехвърли през вратата и скочи.

Дворът беше павиран, той го прекоси бързо и се изкачи по стълбите на един перистил с колони. Всички прозорци от тази страна бяха със затворени капаци.

Докато мислеше как да влезе в къщата, вратата се открехна със скърцане като вратата на вила „Дюпон“ и Алтенхайм се появи.

— Принце, така ли прониквате в частни владения? Ще бъда принуден да прибягна до жандармите, скъпи мой.

Сернин го хвана за гърлото и го събори на пейката:

— Женевиев… Къде е Женевиев? Ако не ми кажеш какво си направил с нея, нещастнико…

— Моля те да забележиш — заекна баронът, — че ми пресекваш гласа.

Сернин го пусна.

— Към фактите и бързо! Отговаряй… Къде е Женевиев?

— Има още нещо — възрази баронът, — и то по-спешно, още повече когато се касае за хубавци като нас — да са си у дома…

Той грижливо затвори вратата и я барикадира с резето. После отведе Сернин в близката гостна без пердета и му каза:

— Сега съм на твое разположение. С какво мога да ти услужа, принце?

— Къде е Женевиев?

— Тя се чувства удобно.

— Значи признаваш!

— По дяволите! Ще ти кажа дори, че твоето неблагоразумие в това отношение ме изненада. Как не си взел мерки? Беше неизбежно…