Морис Льоблан: 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Той слезе, като се стараеше да остави дупката отворена след себе си, сякаш беше възнамерявал да се върне.

Имаше двадесет стъпала, после започна коридорът, който г-н Льонорман и Гурел бяха изминали в обратна посока.

Той тръгна по него и извика. Стори му се, че отгатва нечие присъствие.

Запали джобното си фенерче. Коридорът беше празен. Тогава зареди револвера си и каза високо:

— Толкова по-зле за теб… Ще стрелям.

Никакъв отговор. Никакъв шум.

„Сигурно е илюзия, помисли си той. Това същество ми се привижда. Хайде, ако искам да успея и да стигна до вратата, трябва да побързам… Дупката, в която сложих пакета с дрехите, не е далече. Ще взема пакета… и номерът е изигран… И то какъв номер. Един от най-добрите трикове на Люпен!“

Той намери вратата отворена и изведнъж спря. Отдясно имаше дупка. Г-н Льонорман беше я изкопал, за да избяга от покачващата се вода.

Той се наведе и насочи светлината в отвора.

— О! — възкликна той, като потрепери. — Не е възможно… Нима Дудвил е бутнал пакета по-далече.

Напразно търсеше и изследваше тъмнината. Пакетът липсваше и той не се съмняваше, че загадъчното същество го е откраднало.

„Жалко, работата беше така добре подготвена! Приключението вземаше нормалния си ход и аз щях по-сигурно да стигна до целта. Сега трябва да вървя по-бързо. Дудвил е в сградата… Оттеглянето му е осигурено… Стига толкова шеги… трябва да побързам и да поставя нещата на крака, ако може… А после ще се заемем с него… Ах, да се пази от ноктите ми, този тип.“

Нов смаян възглас се изтръгна от устата му. Беше стигнал вече другата врата, но тя беше затворена. Нахвърли се върху нея. Но за какво? Какво можеше да направи?

— Този път съм загубен — прошепна той.

И седна обзет от умора. Усещаше своята слабост пред загадъчното същество. Алтенхайм вече не се бореше. Но другият, героят на мрака и мълчанието, другият властваше над него, разбъркваше всичките му комбинации и го изтощаваше с подлите си и адски атаки.

Беше победен.

Вебер щеше да го намери там, като притиснато до стената животно на дъното на своята пещера.

— А, не, не! — каза той, като се изправи бързо. — Ако бях само аз, може би… но съществува Женевиев. Аз трябва да я спася тази нощ… В края на краищата нищо не е загубено… Ако другият се е измъкнал току-що, това значи, че има втори изход наоколо. Хайде, хайде. Вебер и неговата банда не са ме пипнали още.

Започна да изследва тунела и с фенер в ръка изучаваше тухлите, от които бяха оформени стените му, когато някакъв вик стигна до него — ужасен отвратителен вик, който го накара да потръпне от безпокойство. Долиташе откъм дупката. И той си спомни внезапно, че я беше оставил отворена, защото имаше намерение да се върне във вила „Глисин“. Побърза да се върне, мина през първата врата. Беше загасил фенера си, докато вървеше. Изведнъж почувства нещо, по-скоро някой се отърка в краката му, някой, който пълзеше покрай стената. Стори му се, че това създание изчезваше, загубваше се, без да знае къде. В този миг той се спъна в едно стъпало.

— „Там е изходът, помисли си той, вторият изход, през който се минава.“

А горе викът отекна отново, по-слабо, последван от стонове, от хъркане… Той се качи по стълбата тичешком, излезе в ниската стая и се спусна към барона. Алтенхайм агонизираше, гърлото му беше окървавено. Връзките му бяха прерязани, но жицата, която връзваше китките и глезените му, беше непокътната. След като не беше успял да го освободи, съучастникът му го беше заклал.

Сернин гледаше ужасната гледка. Обливаше го ледена пот. Той си мислеше за затворената Женевиев, останала без помощ, тъй като само баронът знаеше къде е скрита.

Чу ясно, че агентите отварят малката скрита врата към вестибюла. Чу ги ясно да слизат по служебното стълбище. От тях го отделяше само една врата — вратата на ниската стая, където се намираше. Той сложи резето в момента, когато нападателите хванаха дръжката. Дупката до него беше отворена… Това беше възможното спасение, тъй като имаше втори изход.

„Не, каза си той, първо Женевиев. После, ако имам време, ще мисля за себе си…“

Коленичи, опипа с ръка гърдите на барона. Сърцето му биеше още. Той се наведе още по-близо:

— Чуваш ме, нали?

Клепачите мръднаха слабо.

В умиращия имаше искрица живот. Можеше ли да се изтръгне нещо от този полужив човек?

Вратата, неговата последна защита, беше нападната от агентите. Сернин прошепна:

— Ще те спася… имам безпогрешни лекарства… Само една дума… Къде е Женевиев?