Може да се каже, че тази обнадеждаваща дума даде сила на Алтенхайм и той се опита да проговори.
— Отговори — настояваше Сернин — отговори и ще те спася. Днес ще ти дам живот… утре свобода… Отговори.
Вратата трепереше под ударите.
Баронът изричаше неразбираеми срички. Наведен над него, разтревожен, напрегнал цялата си енергия и воля, Сернин се задъхваше от тревога. Той дори не мислеше за агентите, за залавянето си, за затвора,… а за Женевиев, за Женевиев, която умираше от глад и която само една дума на този клетник можеше да я спаси!
— Отговори!… Трябва…
Той заповядваше, молеше. Алтенхайм заекна като хипнотизиран, победен от неукротимата му воля.
— Ри…Риволи…
— Улица „Риволи“, нали? Ти си я затворил в къща на тази улица… Кой номер?
Силна врява… триумфиращи викове… вратата беше паднала.
— Дръжте го — извика г-н Вебер, — дръжте го!… Хванете и двамата.
— Номер… отговори… Ако я обичаш, отговори… Защо да мълчиш сега?
— Двадесет… двадесет и седем — прошепна баронът. Нечии ръце докоснаха Сернин. Срещу него бяха насочени десет револвера. Той се изправи пред агентите, които отстъпиха инстинктивно от страх.
— Ако мръднеш, Люпен — извика г-н Вебер с насочено оръжие, — ще те убия.
— Не стреляй — каза Сернин сериозно. — Излишно е, аз се предавам.
— Шегички! Това е още един от твоите номера…
— Не! — поде Сернин. — Битката е загубена. Ти нямаш право да стреляш. Аз не се съпротивлявам.
Той извади два револвера и ги хвърли на пода.
— Шегички! — поде г-н Вебер неумолимо. — Право в сърцето, момчета! При най-малкото движение — огън! При най-малката дума — огън!
Там имаше десет мъже. Той постави още. Насочи 15 ръце към мишената. И бесен, треперещ от радост и страх, процеди през зъби:
— В сърцето! В главата! Без милост! Ако мръдне, ако проговори… от упор, огън!
С ръце в джобовете, равнодушен, Сернин се усмихваше. Смъртта го дебнеше. На два пръста от слепоочията му. Пръстите се свиха върху спусъците.
— Ах! — засмя се г-н Вебер. — Удоволствие е да се види подобно нещо… И аз си представям, че този път, че ние се намесихме в твоите хиляда и един мръсни начина, господин Люпен…
Той накара да отворят капака на един голям отдушник, откъдето бързо проникна дневна светлина, и се обърна към Алтенхайм. Но за негово голямо смущение баронът, когото мислеше за мъртъв, отвори очи, мътни ужасяващи очи, вече превзети от отвъдното. Той погледна г-н Вебер… После като че потърси някого и като забеляза Сернин, се сгърчи от гняв. Можеше да се каже, че се събуждаше от своето вцепенение и че внезапно съживената омраза му върна част от силите.
Той се опря на двата си юмрука и се опита да проговори.
— Познавате го нали? — каза г-н Вебер.
— Да.
— Това е Люпен, нали?
— Да… Люпен…
Сернин слушаше все така усмихнат.
— Боже, как се забавлявам — каза той.
— Имате ли друго нещо да казвате? — попита г-н Вебер, който виждаше устните на барона да се движат отчаяно.
— Да.
— Може би за г-н Льонорман?
— Да.
— Затворили ли сте го? Къде? Отговорете…
С тялото си и с напрежение в погледа той посочи шкафа в ъгъла на стаята.
— Там… там — каза той.
— Аха,… — засмя се Люпен.
Г-н Вебер отвори. На една от дъските имаше пакет, увит в черен плат. Той го разтвори и намери шапка, малка кутия, дрехи… Вебер потръпна. Беше познал жълтозеления редингот на г-н Льонорман.
— Ах, нещастници! — провикна се той. — Убили са го.
— Не — каза Алтенхайм, кимвайки.
— Тогава?
— Това е той… той…
— Как той? Люпен ли е убил шефа?
— Не.
С диво упорство Алтенхайм се вкопчваше в живота, жаден да говори, да обвинява… Тайната, която той искаше да разкрие беше на върха на устните му, той не можеше вече да я изрече с думи.
— Хайде — настоя заместник-началникьт — г-н Льонорман е мъртъв, нали?
— Не.
— Жив ли е?
— Не.
— Не разбирам… А тези дрехи? Този редингот?
Алтенхайм се обърна към Сернин. Една мисъл осени г-н Вебер.
— Ах! Разбирам, Люпен е откраднал дрехите на г-н Льонорман и е мислил да си послужи с тях.
— Да… да…
— Не е лошо — възкликна заместник-началникът. — Това е тъкмо негов номер. В тази стая щяхме да намерим Люпен, преоблечен като г-н Льонорман, завързан може би. Това щеше да бъде спасение за него. Само че не е имал време. Нали така?
— Да… да…
Но по погледа на умиращия г-н Вебер почувства, че има още нещо и че това съвсем не беше цялата тайна. А каква беше страшната и неразгадаема загадка, която умиращият искаше да разкрие, преди да издъхне. Той запита:
Читать дальше