Морис Льоблан: Графиня Дьо Калиостро

Обаче тя се колебаеше да постави окончателния въпрос, добре знаейки, че Раул не е човек, който рискува, за да не достигне друг резултат, освен да се спаси самият той. Тя беше бледа като смъртник.

— Е, добре! — продължи Раул. — За нищо ли няма да ме запиташ?

— Какво да те питам? Ти каза всичко. Аз взех куфара. Сега той е на сигурно място. Всичко останало ми е безразлично.

— Провери ли го?

— Бога ми, не. Какъв смисъл имаше да го отварям? Въжетата и печатите бяха непокътнати.

— Не си ли забелязала следите от дупка от едната страна, практичен разрез в плетеницата на ракитата?

— Разрез?

— Света Дево! Вярваш ли, че съм стоял два часа до куфара, без да действам? Виж, Жозефин, не съм чак толкова глупав.

— Тогава? — попита тя с отслабнал глас.

— Тогава, моя бедна приятелко, малко по малко, търпеливо и спокойно, изпразних цялото съдържание на куфара по начин, който…

— По какъв начин?

— Така, че след като го отвориш, да не намериш в него нищо освен храна с равнозначно тегло, разбира се, не толкова скъпоценна като камъните… това, което имах под ръка… стока, която не си струва труда да транспортираш до Лондон, както и да наемаш и плащаш желязна каса в банката.

Тя се опита да протестира:

— Това не е истина… не е възможно да си успял.

От горната част на стенния шкаф той свали малка дървена чинийка, откъдето изсипа в шепата си две или три дузини диаманти, рубини и сапфири и с небрежен вид ги подхвърли във въздуха. Те заблестяха с цветовете на дъгата и при чукането си един в друг издаваха вълшебен звук.

— Имаше и други — каза той. — Разбира се, близостта на експлозията ми попречи да взема всичко и богатствата на монасите се разпиляха сред прегръдките на вълните. Но все пак нали за един млад мъж са достатъчни да се забавлява и чака… Какво ще кажеш, Жозин? Защо не отговаряш?… По дяволите! Какво има? А? Тези проклети жени не могат да загубят един милиард, без да припаднат. Какъв ужас!

Жозефин Балзамо не беше припаднала, както предположи Раул. Тя се изправяше оловносива и с протегнати ръце. Искаше да го удари. Но се задушаваше. Нейните ръце се размахваха във въздуха както ръцете на удавник, които се опитват да се задържат на повърхността на водата. После тя се повали върху леглото с глухи стенания.

Раул, без да се трогне, дочака края на кризата. Но имаше да й казва още няколко думи и затова се пошегува:

— Е, добре! Победих ли те напълно? Това е, което исках да те накарам да почувстваш, Жозефин. Ще си отидеш оттук победена, убедена, че не можеш да се бориш с мен и че е по-добре да се откажеш от всичките си дребни машинации. Ще бъда щастлив въпреки теб, Кларис също, и ще имаме много деца. Това е истината, с която трябва да се съгласиш, независимо дали ти се иска.

Той почна да се разхожда из стаята и продължи все повесело:

— Какво искаш още! В този случай нямаш шанс. Ти поведе борба против един млад човек, когото смяташе за лекомислен веселяк, но който излезе хиляда пъти по-силен и по-хитър от теб, мое бедно момиче. Възхитен съм от моята сила и моята хитрост. За Бога! Какво чудо от ловкост, хитрост, интуиция, енергия и предвидливост! Истински гений! Нищо не ми убягва от погледа. Чета като в отворена книга в ума на враговете си. Така в този момент ти ми обръщаш гръб? Сплескваш се в леглото, за да не видя чаровното ти лице? Е, добре! Прекрасно си давам сметка, че сега плъзгаш ръка в корсажа си, за да измъкнеш от него един револвер, и че ти ще…

Изречението остана недовършено. Внезапно Калиостро направи пълно завъртане и револверът, за който лекомислено се шегуваше Раул, блесна в ръката й.

Тя стреля веднага. Но Раул, който се беше подготвил, успя да стисне ръката й, и да я извие към нея. Тя падна, улучена в гърдите.

Сцената беше толкова брутална и развръзката така непредвидена, че той застана озадачен пред неподвижното тяло, простряно възнак на леглото с побеляло лице.

При все това никакво безпокойство не го измъчваше. Той не помисли, че тя би могла да бъде мъртва, и наистина, като се наведе, установи, че сърцето й биеше равномерно. Той взе от чекмеджето ножица и разряза корсажа. Куршумът не беше успял да проникне, бе се плъзнал и леко одраскал кожата малко над черната бенка над дясната гърда.

„Напълно безопасна рана“ — си каза той, като мислеше, че смъртта на подобно създание би могла да бъде само справедлива и желана.

Той държеше ножицата в ръката си с острието напред и се питаше дали не е негово задължение да прободе тази толкова прекрасна жена, да разреже плътта и да унищожи тази сирена, за да не й дава повече възможност да вреди? Или да й направи един дълбок белег като кръст на челото и така белязана, тя да предупреждава хората и да кара кожата им да настръхва от ужас? Какво справедливо наказание и каква предпазна мярка! Колко нещастия ще се избегнат и колко престъпления ще се предотвратят!