Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Кой знае! — весело каза той.

— Така е, то ми принадлежи. Самата аз сложих безбройните скъпоценни камъни в куфар, който беше завързан, подпечатан и сложен в желязна каса пред очите ми. Носих го до Хавър, скрих го на дъното на трюма на „Светулка“ и го взех обратно преди потопяването на кораба. Сега куфарът е в Лондон в една банка, подпечатан и съхранен, както казах, и така е от първия час…

— Да, да — одобри Раул, като се преструваше на учуден, — въжето на куфара е напълно ново, много здраво и чисто… печатите са пет на брой от виолетов восък, с инициали Ж.Б.… Жозефин Балзамо. Колкото до куфара, той е от платнена ракита, снабден е с каишки и дръжки от кожа… нещо много просто, което не привлича вниманието…

Калиостро го гледаше уплашено.

— Значи ти знаеш?… Как узна това?…

— Ние, аз и куфарът, бяхме останали заедно в продължение на няколко часа — каза той, като се смееше.

Тя уверено каза:

— Лъжи! Говориш наслуки… Нито една секунда не се отделих от куфара, от ливадата в Меснил су Жумиеж до желязната каса.

— Да, но ти го свали на дъното на „Светулка“.

— Но аз поставих железен катинар, който затвори люка към трюма. Заедно с един от моите хора пазих над илюминатора, през който ти не би могъл да се провреш. Това продължи през цялото време, докато бяхме в залива на Хавър.

— Аз го знам.

— Как би могъл да го узнаеш?

— Бях в трюма.

Ужасяващи думи. Той ги повтори и смайването на Жозефин Балзамо така го развесели, че сам забавляващ се от разказа си, започна:

— Моят извод в Меснил су Жумиеж пред разрушения стълб беше следният: „Ако почна да търся моята добра Жозефин, ще бъде щура работа. Това, което беше необходимо, е да узная мястото, където тя ще бъде следобеда, и да отида там преди нея, за да се опитам да се възползвам от първия благоприятен случай и да грабна скъпоценните камъни. Защото, мила малка Жозин, като имах предвид твоето държание напоследък спрямо мен, аз бях решил да взема всичко. Мисълта за делба ме възмущаваше. Ти знаеше, че си следена от полицията и че неминуемо ще бъдеш преследвана от мен, човек, който според теб иска лакомо да сложи камъчетата ти в джоба си. Ти трябваше да избягаш, това ще рече, да заминеш за чужбина. Как? С помощта на твоя кораб «Светулка». На обяд бях в Хавър. В един часа тримата мъже от екипажа ти отидоха да вземат аперитива си в близкия бар. Аз преминах по понтона, скочих в трюма и се скрих зад натрупаните каси, бъчви и чували с провизии. Ти пристигна в шест часа и спусна куфара в трюма с помощта на въже… Така го постави на мое разположение…“

— Ти лъжеш… лъжеш… — извика Калиостро с треперещ от безпокойство глас.

Той продължи:

— В десет часа пристигна Леонар. Той беше прочел вечерните вестници и знаеше за самоубийството на Боманян. В единадесет часа вдигнахте котва. В полунощ в открито море ви чакаше друг кораб. Леонар, който се казваше вече княз Лаворнев, ръководеше прехвърлянето. Моряците и пакетите със стойност минаха от единия кораб на другия. Разбира се, куфарът беше вдигнат пръв. После пратихте по дяволите милата „Светулка“. Признавам, че преживях няколко трудни момента. Бях сам. Нямаше екипаж. Нямаше управление. „Светулка“ се носеше като управлявана от някой пияница през време на тежък махмурлук, който с последни сили се е хванал за щурвала. Би могло да се каже, че с него си играе разсърдено дете, след като е било мъмрено, и го върти, върти… Досетих се за твоя план, за сложената някъде бомба, за часовниковия механизъм, за експлозията… Бях плувнал в пот. Да се хвърля ли във водата? Не знаех какво да правя. Когато бях започнал да развързвам обувките си, с голяма радост се досетих, че бях видял зад кърмата на „Светулка“ завързана лодка. Тя подскачаше върху пяната на вълните зад кораба. Десет минути по-късно, седнал спокойно на скамейката, видях на стотина метра от мен ярък пламък да раздира тъмнината и чух детонацията, която развълнува спокойната повърхност на морето. „Светулка“ потъваше. Следващата нощ, след като малко се бях полюшкал върху вълните, се събудих, и видях брега недалеч от нос Антиф. Скочих във водата, капнах отново на земята… и същия ден се представих тук… за да се подготвя за твоето мило посещение, моя скъпа Жозефин.

Калиостро беше слушала, без да го прекъсва и с доста спокоен вид. Толкова излишни думи й беше казал той. Но не спомена нищо за най-важното — за куфара. Как е успял да се скрие на кораба, как после се е спасил от корабокрушението нямаше никакво значение.