Морис Льоблан: Графиня Дьо Калиостро

Раул не можа да научи нищо повече. Той не успя да проникне в областите, в които се зараждат злите инстинкти и ферментира всичко неуравновесено, порочно и суетно, с две думи — кръвожадните апетити, неумолимите и груби страсти, които се изплъзват от контрола на хората.

Той повече не я разпитва.

Тя тихо плачеше и той усети сълзите и целувките по ръцете си, с които тя отчаяно ги покриваше. Беше обзет от жалост и не я отблъсна. В сърцето му се промъкваше към нея непозната милост. Адското създание се превръщаше в човешко, в жена, отдадена на болни инстинкти, понасяща властта на непреодолими сили и която той може би трябваше да съди с повече снизходителност.

— Не ме отблъсквай — казваше тя. — Ти си единственото същество на света, което би ме спасило от злото. Веднага го почувствах. В теб има нещо добро, нещо много устойчиво… Ах! Любовта… любовта… няма друго нещо, което би ме умиротворило… обичах и обичам само теб… Знай, ако ме отблъснеш…

Нежните устни трогнаха дълбоко Раул. Той се усети безкрайно отпаднал. Това беше едно сладостно желание, нарастващо от опасното състрадание, което така коварно размеква волята на мъжете.

Ако Калиостро се беше ограничила само със смирените си досега милувки, би ли могъл да не изпадне в изкушение, да не се наведе и да не вкуси още един път от сладостта на устните, които му се предлагаха? Но тя избърза. Повдигна глава, плъзна ръце по раменете му, обгърна врата му и го погледна. Този поглед стигаше на Раул, за да не вижда повече в нея жената, която моли, а тази, която иска да съблазни, и за целта си съвсем преднамерено си служи с нежността на очите и грацията на устните.

Любовниците се гледаха. Но Раул знаеше много добре, че зад това чаровно изражение се крие хитрост и жажда за власт! Чистотата на най-съвършеното огледало на света не би могла да скрие следите от злините и безчестията, които той с безпределна яснота виждаше на лицето й.

Раул се съвзе малко по малко. Освободи се от изкушението и отблъсквайки жената, която го прегръщаше и му се предлагаше, й каза:

— Спомняш ли си… един ден… на катера… ние се изплашихме един от друг така, като че ли искахме да се заколим. И днес е същото. Ако падна наново в ръцете ти, аз съм загубен. Утре или вдругиден ще бъда мъртъв…

Тя веднага се изправи враждебна и зла. Гордостта пак я обземаше и бурята между тях отново избухна, карайки ги да преминат без преход от сферата на търпимост, в която ги задържаше споменът за любовта им, в сферата на омразата и предизвикателството.

— Ами да — подзе Раул, — в действителност от първия ден ние бяхме смъртни врагове. Всеки мислеше само за поражението на другия. Най-вече ти! Аз бях съперник, натрапник… В мозъка ти моят образ се смесваше с образа на смъртта!

Тя поклати глава и нападателно каза:

— Досега не.

— Но сега да, нали? Само че — провикна се той — има един нов факт. Сега не се страхувам от теб, Жозин. Ученикът стана учител, именно това исках да ти докажа, оставяйки те да дойдеш тук и приемайки битката. Подлагам се сам на твоите и на ударите на бандата ти. И ето че ние сме един срещу друг и ти не можеш да ми направиш нищо. Претърпя пълно поражение, нали? Кларис е жива. Аз съм свободен. Хайде, хубавице, махай се от живота ми, ти си победена и аз те презирам.

Той й хвърляше в лицето оскърбителните думи и те я шибаха като камшик. Тя беше смъртнобледа. Лицето й беше разкривено и за пръв път в нейната неизменна красота се появиха признаци на разруха.

Тя изръмжа като ранено животно:

— Жестоко ще си отмъстя.

— Невъзможно — присмя се Раул, — изтръгнах ти ноктите. Ти се страхуваш от мен. Ето това, което е чудновато и което е мое дело: отсега ти ще се страхуваш от мен.

— Целият ми оставащ живот ще бъде посветен на отмъщението — прошепна тя.

— Нищо не можеш да направиш. Всичките ти начини на действие са ми познати. Ти пропадна. Всичко е свършено.

Тя сви рамене.

— Имам други средства.

— И кои са те?

— Несметното богатство… съкровището, което завоювах.

— Благодарение на кого? — попита весело Раул. — Кой, понесен на крилата на въображението, даде последния изстрел в целта? Не бях ли аз, който го направи?

— Може би. Но аз бях тази, която знаеше как да действа, за да го вземе. На думи ти никога не оставаш последен. Но трябваше да се действа и този акт изпълних аз. Ти крещиш победа, защото Кларис е жива и ти си свободен. Животът на Кларис и твоята свобода, Раул, са малки неща пред голямата цел, която беше залог в нашия двубой, тоест милионите скъпоценни камъни. Там беше истинската битка, Раул, и аз я спечелих, защото съкровището ми принадлежи.