Морис Льоблан: Графиня Дьо Калиостро

Ето къде сме, моя добра Жозефин. Сигурно бих те пощадил от малката комедия да те приема тук само за да имам удоволствието да ти стисна ръката, но аз поисках да наблюдавам как ще направляваш действието, исках също да видя как ще реагираш на съобщението за убийството на Кларис д’Етижу.

Жозин отстъпи. Раул повече не се шегуваше. Наведен над нея, той й говореше с ледено студен глас:

— Малко вълнение… едва… това е всичко, което изпита при съобщението… Ти повярва, че това дете е мъртво, мъртво по твоя заповед, и не изпита нищо! Смъртта на другите за теб не струва нищо. На двадесет години, с целия живот пред себе си… с радостите си… с красотата си… Ти отнемаш всичко това с леснината, с която би счупила лешник! Никакво угризение на съвестта. Ти не се смееш… но и не плачеш. В действителност ти даже не помисли. Спомням си, че Боманян те нарече „адско създание“ — название, което ме ядосваше. Обаче думата е точна. Има нещо адско в теб. Ти си чудовище, за което не мога да мисля без страх. Но самата ти, Жозефин Балзамо, не се ли плашиш от себе си понякога?

Тя стоеше с наведена глава, с юмруци, притиснати към слепоочията, така, както често правеше. Безжалостните думи на Раул не предизвикваха у нея изблик на ярост и негодувание, както той очакваше. Раул усети, че тя беше в едно от тези моментни състояния на духа, в които човек се вглежда в дъното на душата си, и видял ужасната гледка в нея, не може да извърне поглед, нито да произнесе дума за прошка.

Тя беше като поразена от думите му. При Калиостро минутите на неуравновесеност бяха много редки. Обикновените хора рухват при подобни кризи. При Калиостро беше обратното — тя външно се стараеше да запази привидна невъзмутимост. Така хвърлен камък в гладка езерна вода образува концентрични кръгове, които постепенно затихват в дълбочините. Събитията се бяха развили по такъв противоположен на нейните предвиждания начин и появяването на Раул беше толкова объркващо, че тя не можеше равностойно да се изправи пред неприятеля, наскърбил я така жестоко.

Той беше схванал момента и притиснат към нея, й каза настойчиво:

— Нали, Жозин, в някои моменти ти също си изплашена? Нали се случва и ти също да се ужасяваш?

Покрусата на Жозин беше така дълбока, че тя прошепна:

— Да… да… понякога… но не трябва да ми се говори за това… не искам да зная… Мълчи… мълчи…

— Не, напротив — каза Раул, — ти трябва да знаеш… Ако се ужасяваш от подобни постъпки, защо ги вършиш?

— Не мога да постъпвам по друг начин — отговори тя с безкрайна умора.

— Поне опитваш ли се?

— Да, опитвам се, боря се, но никога не успявам. Научили са ме на злото… да правя зло, както другите вършат добро… Правя зло, както другите дишат… Това искаше…

— Кой?

Той чу неясно следните думи:

— Майка ми.

И веднага отново подзе:

— Твоята майка? Шпионката? Тази, която комбинира цялата история за Калиостро?…

— Да… Но не я обвинявай… Тя ме обичаше много… Само че не беше успяла… тя беше бедна, нещастна и искаше аз да успея… и да бъда богата…

— Но ти си красива. За една жена красотата е най-голямото й богатство. Красотата е достатъчна.

— Красотата е необходима, но не е достатъчна. Майка ми също беше красива, Раул, и нейната красота не й послужи за нищо.

— Приличаш ли на нея?

— Да, поразително. Това ме погуби. Тя поиска да продължа това, което беше нейната голяма мечта… наследството на Калиостро.

— Тя имаше ли документи?

— Едно късче хартия… хартия, която съдържаше четири тайни и е била намерена от нейните приятелки в стара книга… късчето приличаше наистина на писмо на Калиостро… Това я съблазни… както и успехът й при императрица Йожени. Аз трябваше да продължа. Още когато бях дете, тя ми внуши това. Оформиха съзнанието ми само с тази идея. Тя трябваше да бъде моето средство за препитание… моята съдба… Бях дъщеря на Калиостро… Аз продължавах нейния живот, а и неговия… Живот бляскав като този, който е описан в романите… живот на една обожавана от всички авантюристка, владееща света. Никакви чувства… Никаква съвест… Аз трябваше да отмъстя за всичките й страдания. Когато тя умираше, ми завеща следните думи: „Отмъсти за мен!“

Раул размисляше. После каза:

— Добре, а престъпленията?… Нуждата да убиваш?

Той не можа да дочака думите й и когато тя се готвеше да му отговори, я пресече:

— Не само майка ти те е възпитавала, Жозин, и те е дресирала за злото. Кой беше баща ти?

Стори му се, че чува името на Леонар. Но дали тя искаше да каже, че Леонар е баща й и мъжът, който е бил експулсиран от Франция по същото време като шпионин (това изглеждаше доста възможно), или че Леонар я е изучил на престъпления?