Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Да тръгват. Тичай да настигнеш другарите си, преди да са влезли в лодката.

— Те с Раул д’Андрези ли са?

— Да.

— Толкова по-добре, той ми създаваше неприятности от петнадесет дни! Не ми се доверяваше. А, още една дума… скъпоценните камъни?

— Имаме ги.

— Няма ли опасност?

— Те са в касата на една лондонска банка.

— Много ли са?

— Един пълен куфар.

— Мамка му! Повече от сто хиляди франка за мен, а?

— Повече. Но побързай… Ако не предпочиташ да ме дочакаш…

— Не, не — живо каза той. — Предпочитам да бъда далеч… възможно най-далеч… А вие?…

— Ще потърся дали няма опасни за нас книжа и ще ви настигна.

Той излезе. Тя веднага претърси чекмеджетата на масата и на едно малко бюро, но не намерила нищо, изпразни джобовете на дрехите му, поставени на стола до леглото.

Портфейлът тутакси привлече нейното внимание. Той съдържаше пари, визитни картички и една фотография.

Тя беше на Кларис д’Етижу.

Жозефин Балзамо продължително се взира в образа на младото момиче с поглед, в който нямаше омраза, но който беше твърд и не прощаваше.

След това тя остана неподвижна, в едно от тези състояния, в които очите замръзват, вперени в една точка, без да се знае какви мъчителни сцени си представят, но при които устните запазват своята нежна усмивка.

В огледалото срещу нея видя лицето си. Тя го разгледа, поставяйки лактите си върху мраморната плоча на камината.

В нейната усмивка се изостри противоречието. Тя като че ли ясно съзнаваше прелъстителната си красота, но се развеселяваше от това, че не й беше послужила за нищо пред Раул. Калиостро носеше качулка, която падаше върху нейните рамене, а отпред покриваше почти напълно челото й. Част от воала, с който Калиостро никога не се разделяше, също беше закрит от качулката. Този воал, с който наподобяваше Девата на Бернардино Луини.

Тя се разглежда така в продължение на няколко минути. После отново изпадна в мечтателност. Удари единадесет часа и четвърт. Тя не се помръдна. Би могло да се каже, че спеше, но с широко отворени и неподвижни очи.

Обаче с течение на времето тези очи, приели неопределено изражение, бавно започнаха да се избистрят. Те излизаха от вцепенението си. Същото се получава в някои съновидения, когато мечтите, изживените душевни бури и несвързаността на отделните случки, се трансформират само в едно желание, все по-определено в един образ, все по-точен. Какъв беше този смущаващ образ, който изглеждаше, че вижда и с който безрезултатно се опитваше да привикне? Какво я смущаваше? Изглежда, че това идваше от алкова с леглото и от кадифените завеси, които го обгръщаха. Зад тези завеси сигурно имаше празно пространство, място за преобличане, защото наистина можеше да се каже, че някаква ръка шумолеше там.

Тази ръка приемаше все по-реален образ. Последва я рамо, а над рамото се появи глава.

Жозефин Балзамо, свикнала със спиритическите сеанси, където полуочертаните сенки на фантомите приемат образа на този, когото сме повикали, даде име на ужасяващото видение, излизащо от мрака. То беше облечено в бяло и тя не можеше да определи дали изкривяването на устата му беше усмивка или яростна гримаса.

Тя измънка:

— Раул… Раул… Какво искаш от мен?

Фантомът разтвори една от завесите и тръгна покрай леглото.

Жозин затвори очи, стенейки, но почти веднага ги отвори отново и впери поглед във видението. Да, халюцинацията продължаваше. То се приближаваше с плавни движения, разместваше предметите пред него и смущаваше тишината. Почти веднага тя усети една ръка върху рамото си, която в никакъв случай не беше на фантома.

Весел глас се обади:

— Отговори ми, скъпа Жозин, дали мога да ти дам съвет: да помолиш княз Лаворнев да ти предложи малка каюта за почивка? Ти имаш нужда от нея, моя малка Жозин! Ти ме взе за фантом, за видение, мен, Раул д’Андрези! Макар че съм по пижама, аз не съм непознат за теб. Даже и в това облекло, скъпа.

Докато той обличаше костюма си и връзваше връзката си, тя повтаряше несвързано:

— Ти! Ти!…

— Да, Господи, да, аз!

И като седна до нея, той шеговито й каза:

— Най-вече, моя приятелко, не мъмри княз Лаворнев и не мисли, че ме е оставил да се измъкна още един път. Не, това, което твоите приятели и милият княз отнесоха, беше просто един дюшек и манекен от парцали, който се беше завил в чаршафите. Колкото до мен, аз не съм напускал топлото си местенце, от което веднага се отказах, щом ти се махна от поста си отвън, зад капаците на прозореца.