Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Тя долепи челото си до процепа и видя вътрешността на стаята. Имаше едно легло с алков.

Раул си беше легнал. Лампа със стъклен глобус под абажур от мукава хвърляше светъл кръг върху лицето му, раменете и книгата, която четеше. Дрехите му бяха сгънати на стола до леглото. Той имаше съвсем младежки вид, вид на дете, което внимателно заучава урока си, но му се спи. Той на няколко пъти задрямва. Разсънвайки се, се насилваше да чете, но не му се удаваше.

Най-после той затвори книгата и изгаси лампата.

Видяла това, което трябваше да види, Жозефин Балзамо напусна поста си и се върна при своите съучастници. Тя вече им беше дала инструкции, но от предпазливост започна отново в продължение на десет минути да им ги обяснява, като настоя:

— Най-вече никакво насилие. Чуваш ли, Леонар?… Понеже няма нищо, с което да се защитава, няма нужда да си служите с оръжията си. Вие сте пет души, това е достатъчно.

— Но ако въпреки всичко се съпротивлява? — подхвърли Леонар.

— Трябва да действате така, че да не може да се съпротивлява.

Тя познаваше толкова добре обстановката от записките, които й беше изпращал Доминик, че без трудност стигна до главната порта на овощната градина. Ключовете бяха оставени на уговореното място. Тя отвори и се отправи към вътрешната фасада на павилиона.

Вратата се отвори лесно. Тя влезе, последвана от хората си. Вестибюлът, настлан с мозаечни плочки, водеше до единствената спалня. Калиостро бутна вратата безкрайно внимателно.

Моментът беше решителен. Ако Раул спеше или поне дремеше, планът на Жозефин Балзамо можеше да се счита за реализиран. Тя се ослуша. В стаята не помръдваше нищо.

Тогава тя се отстрани, за да могат да преминат петимата мъже, освети леглото с лъча на джобното си фенерче и с един жест насочи шайката си към жертвата.

Атаката беше толкова бърза, че спящият се събуди едва тогава, когато съпротивата беше безсмислена.

Мъжете го бяха увили в завивките и свили двете страни на дюшека около него така, че образуваха нещо като продълговат вързоп пране, който моментално свързаха. Сцената не продължи повече от една минута. Не се чу нито един вик. Нито един мебел не беше разместен.

Делото беше приключило успешно. Още един път Калиостро триумфираше като победителка.

— Добре — каза тя с вълнение, което недвусмислено издаваше значението на успеха в нейните очи. — Добре… Ние го хванахме… и този път ще бъдат взети необходимите предпазни мерки.

— Какво трябва да направим сега? — запита Леонар.

— Да го занесете на кораба.

— Ако вика за помощ?

— Запушете му устата… Но той ще мълчи… Тръгвайте.

Леонар се приближи до нея, докато съучастниците му вдигаха пленника.

— Няма ли да дойдеш с нас?

— Не.

— Защо?

— Казах ти, чакам Доминик.

Тя запали отново лампата й махна абажура.

— Колко си бледа — с тих глас й каза Леонар.

— Може би — отвърна тя.

— Това е заради малката, нали? Дали Доминик действа сега? Кой знае! Той има още време да се въздържи…

— Даже и да има още време — каза тя, — моето желание не се променя. Това, което трябва да стане, ще стане. Впрочем това нещо е вече направено. Върви си.

— Защо да си отида преди теб?

— Единствената опасност идва от Раул. Когато е на сигурно място в кораба, нищо не ще ни застрашава. Измъквай се и ме остави сама!

Тя им отвори прозореца. Те го прекрачиха и отнесоха пленника.

Тя прилепи капаците и полека затвори двете крила.

След няколко секунди удари единадесет часа. Тя броеше един по един ударите. На единадесетия тръгна покрай страничната фасада към овощната градина. Стигнала до нея, се ослуша. Чу се леко изсвирване, на което тя отговори с потропване с крак по плочките на настилката.

Пристигна Доминик. Двамата се върнаха в стаята и преди още да го е запитала, той прошепна:

— Свършено е.

— А! — каза тя, толкова развълнувана, че се олюля и седна. След продължително мълчание Доминик възобнови разговора:

— Тя не страда.

— Тя не страда?

— Не, тя спеше.

— Сигурен ли си?…

— Че е мъртва? По дяволите! Аз я ударих три пъти в сърцето. След това имах смелостта да остана… за да видя… Но беше ненужно… Тя вече не дишате… ръцете й изстиваха.

— Ако забележат?

— Не е възможно. Влизат в стаята й чак сутринта. Едва тогава… те видят.

Те не смееха да се погледнат. Доминик протегна ръка. От корсажа си тя извади десет банкноти и му ги подаде.

— Благодаря — каза той. — Но за друго убийство те откажа. Какво трябва да направя сега?