Ърл Гарднър - Давещата се патица

Беше задното дясно колело, Той разгледа опечален гумата, съблече палтото си и го хвърли в колата. След това нави ръкавите на ризата си, взе едно джобно фенерче, отиде отзад и отвори багажника. Най-напред трябваше да извади своя куфар, след това този на Дела и да потършува малко, докато намери необходимите инструменти. На светлината на фенерчето сглоби крика, постави го под оста и започна да я повдига.

Далеч зад себе си той забеляза да се появяват фаровете на кола, която идваше с голяма скорост.

Когато беше вдигнал оста толкова, че гумата да не докосва земята, чу мотора и свиренето на гумите на другата кола и след малко тя премина с такава скорост, че неговата кола се заклати от вятъра. Мейсън видя светлините на колата да изчезват в далечината със скорост, която той определи на около 130 километра.

Той взе ключа, освободи капака, измъкна колелото, извади резервното от багажника, постави го, зави гайките и постави отново капака. Освободи крика, прибра инструментите и едва след като прибра куфарите, можеше да тръгва.

Намери лесно търсения адрес. Милтър дори не бе счел за необходимо да използва някакво друго име. В малка рамка над звънеца стоеше парче от визитна картичка с името Лесли Л. Милтър.

След като никой не отвори на двукратното позвъняване, Мейсън почука на вратата. Чу стъпки отляво. Отвори се една врата. Хубава червенокоса млада жена с дръзка шапчица, в лъскаво кожено палто слезе но стълбите. Като го видя, се поколеба за момент, но след това се обърна към него и го погледна с любопитство. Мейсън свали с усмивка шапката си. Тя отвърна на усмивката му и каза:

— Мисля, че той не е вкъщи.

— Навярно нямате представа къде мога да го намеря?

— Не, не знам — тя се усмихна и добави: — Познавам го съвсем слабо. Моето жилище е до неговото. Тази вечер тук вече бяха няколко души, които искаха да го посетят. Истинска процесия. Не сте ли се уговорили с него?

Мейсън реши бързо.

— Ако той не е вкъщи, няма никакъв смисъл да чакам — каза той и погледна към табелката на нейната врата. — Вие трябва да сте мис Алберта Кромуел, ако, както казахте преди малко, живеете в съседното жилище. Тук съм с кола, мис Кромуел. Може би мога да ви закарам донякъде?

— Не, благодаря. Отивам съвсем наблизо.

— Разчитах да намеря мистър Милтър вкъщи — каза Мейсън, — тъй като разбрах, че очаква посещение.

Тя го погледна.

— Една млада дама? — попита тя. Мейсън внимателно отговори.

— Не знам. Разбрах само, че има среща и мога да го намеря вкъщи.

— Струва ми се, тук беше една млада жена. Малко преди да дойдете вие, видях как един мъж напусна къщата. Най-напред си помислих, че е звънял при мен. Бях в кухнята и от чешмата течеше вода, затова си помислях, че не съм чула звънеца.

Тя се усмихна така смутено, че Мейсън забеляза колко притеснена беше.

— Натиснах бутона, който отваря вратата, за да може да се качи. Но не се случи нищо и след като чух стъпки към жилището на мистър Милтър, разбрах, че не е звънял на мен.

— Отдавна ли беше това?

— Не, преди петнадесет-двадесет минути.

— Знаете ли колко време остана посетителят?

Тя отново се засмя.

— О, вие говорите като детектив… или адвокат. Може би знаете коя беше жената?

— Съвсем случайно се интересувам само от мистър Милтър.

— Защо?

— Можете ли да ми кажете нещо за него?

— Съвсем малко.

Малката пауза, преди тя да отговори, направи впечатление на Мейсън.

— Чух, че той е детектив.

— Наистина?

— Имах намерение да говоря с него за един случай, по който е работил.

— О-о — младата жена отново се поколеба. — Нещо, с което той се е занимавал в последно време?

Мейсън я погледна спокойно.

— Да.

Тя се засмя и каза:

— Е, сега трябва вече да тръгвам. Съжалявам, че не мога да ви помогна. Приятна вечер.

Мейсън повдигна шапката си за поздрав и погледна след нея.

От телефона в една дрогерия той позвъни в Уитерспоон и помоли да извикат Дела Стрийт. Когато тя се обади, той веднага попита:

— Нещо ново от Пол Дрейк, Дела?

— Да. Обади се и сътрудникът му.

— И какво докладва той?

— Каза, че автобусът е пристигнал навреме, момичето е слязло и веднага се е отправило към жилището на Милтър. Тя е имала ключ.

— Охо! — каза Мейсън. — И по-нататък?

— Качила се е горе, но не е стояла дълго. Детективът иска сам да си удари плесница, тъй като сам не знае колко дълго.

— Защо?

— Той решил, че тя ще остане повече време и отишъл да търси телефон. Позвънил на Дрейк и му докладвал. Дрейк му казал, че трябва да се обади направо на вас. Тогава той се свърза с мен и докато говорехме забелязал блондинката да минава покрай него. Веднага прекъсна разговора и тръгна след нея. След около пет минути ми телефонира от гарата и каза, че тя седи там и чака нощния влак за Лос Анжелос. И плаче.