Ърл Гарднър - Давещата се патица

— Къде е сега детективът?

— Още е на гарата. Продължава да я следи. Този влак е пътнически и взема до главната линия един вагон. Там чака около четири часа, за да го прикачат на експреса за Лос Анжелос.

— Значи детективът не знае точно колко е стояла в жилището?

— Не. Смята, че не повече от десет минути. Може би и по-малко, но не е сигурен. Сметнал е, че това е добра възможност да предаде сведенията. Всъщност е съвсем приемливо да реши така. След като едно момиче има ключ от жилището на мъж, предполага се, че разполага с повече време.

Мейсън погледна часовника си и каза:

— Може би ще имам време да говоря с нея. Ще отида до гарата и ще видя дали мога да постигна нещо.

— Говорихте ли с Милтър?

— Още не.

— Веднага щом тръгнахте, оттук потегли кола. Мисля, че беше Уитерспоон, който вероятно ще се опита да намери Лоиз.

— Опитайте се да разберете нещо повече за това.

— Дадено.

— Аз отивам веднага към гарата. Довиждане.

Мейсън тръгна. Той чу свирката на някакъв влак, който тъкмо пристигаше. Беше на перона, когато зърна как блондинката, която бе видял за пръв път в преддверието на Алгоуд, се качи във влака. За момент върху лицето й падна светлина от сградата на гарата, така че Мейсън не само успя добре да я види, но и забеляза, че е плакала.

Той се върна при колата си и потегли. След малко чу воя на сирена. На една пресечка пред него прелетя полицейска кола. Като достигна кръстовището, забеляза, че колата се движи в посока към жилището на Милтър. Той веднага я последва и видя, че спря пред къщата.

Мейсън паркира плътно зад полицейската кола, от която изскочи един полицай и бързо закрачи към жилището на Милтър. Мейсън го следваше по петите.

Полицаят натисна звънеца с широкия си палец. Той се обърна и забеляза Мейсън, който издържа на строгия му, любопитен поглед, след това се обърна с престорено глупава физиономия, като че искаше да се върне по стълбите надолу.

— Хей, вие!

Мейсън спря.

— Какво търсите тук? — попита полицаят строго.

— Исках да посетя един човек.

— Кого?

Мейсън се поколеба.

— Хайде, искам да знам.

— Мистър Милтър.

— Познавате ли го?

Мейсън отговори, като предпазливо избираше думите си:

— Още не го познавам лично.

— И искахте да влезете тук, да?

— Да. Исках да го посетя.

— Бил ли сте вече тук?

Мейсън замълча отново за точно определено време преди да отговори:

— Да.

— Кога беше това?

— Преди около десет минути.

— И какво правихте тук.

— Позвънях.

— И?

— Никой не се обади.

Полицаят натисна отново звънеца и каза:

— Останете тук наблизо. Мисля, че ще трябва да поговоря още с вас.

Той се приближи до една врата, на която пишеше „Домоуправител“ и позвъни.

В долните помещения светна лампа. Чуха се стъпки от боси крака по пода. След няколко минути по коридора се повлякоха пантофи. Вратата се открехна леко и една жена на около четиридесет години, облечена в пенюар, погледна студено Мейсън. След като забеляза месинговите копчета на полицая, тя веднага стана любезна.

— С какво мога да ви помогна?

— При вас живее някой си Милтър?

— Да, в жилището там, оттатък…

— Знам къде. Искам да вляза в жилището.

— Звъняхте ли при него?

— Да.

— Ако той си е вкъщи…

— Искам да вляза — повтори полицаят. — Дайте ключ.

Изглежда отначало тя искаше да се противопостави, но след това каза:

— Момент, моля — и изчезна в тъмната вътрешност на жилището.

— По какви причини искахте да го посетите — попита полицаят.

— Исках да го попитам за различни неща.

От едно радио в партера се чуха четирикратно кратки атмосферни смущения.

— Тук в града ли живеете?

Мейсън подаде визитната си картичка.

— Аз съм адвокат от Лос Анжелос.

Полицаят се обърна, за да може да види картичката на светлината.

— О-о, вие сте Пери Мейсън, адвокатът, нали? Чел съм за някои ваши процеси. Какво правите тук, в нашия град?

— Само едно пътуване — отвърна Мейсън.

— Дошъл сте да посетите Милтър?

Мейсън се усмихна с подходящата за тази ситуация усмивка.

— Едва ли бих предприел толкова дълго пътуване, само за да говоря с Милтър.

— Хей, вие — викна полицаят в коридора след жената — не можем да чакаме цяла нощ.

— Още една минута. Търся го.

През краткото мълчание, което последва, Мейсън чу металическото щракане, което обикновено съпровожда поставянето на телефонната слушалка върху вилката. „Ако си помисли човек за шума от радиото, предизвикан от набирането на телефона на Милтър — помисли си Мейсън, — трябва да се признае, че тя полага големи усилия да не забележим какво прави.“