Ърл Гарднър - Ленивият любовник

— Не е отвличане. Просто съм намерил човек, страдащ от амнезия, и го водя в участъка.

— Мен? В участъка?

— Точно така.

— Не желая да отивам в участъка.

— Ако искате всичко да бъде легално — възрази Мейсън, — точно там ви е мястото.

— Кой казва, че трябва да се узаконят нещата?

— Не желаете да дойдете с мен доброволно — отвърна Мейсън, — твърдите, че ви отвличаме. Вие сте душевноболен. Признавате, че не знаете кой сте. Може би всъщност Гърти е сгрешила и най-добре е да ви отведем в полицията.

— А ако си спомням кой съм? Тогава трябва да ме освободите.

— Тогава — съгласи се Мейсън — трябва да ви пусна. Кой сте вие, Флийтуд?

Флийтуд не отговори в продължение на десетина секунди. Накрая каза:

— Не зная.

— Ако сте Уилям Реймънд — каза Мейсън, — отивате с Гърти. Ако сте Робърт Флийтуд, отивате в полицейския участък.

Флийтуд се облегна назад и заяви:

— О’кей, отивам с Гърти. В крайна сметка, като че ли няма да е толкова зле. Дай ми целувка, любима!

— Не сега — хладно отвърна Гърти. — Ти публично ме оскърби. Може би трябва да поискам развод.

Флийтуд, комуто внезапно тази история започна да му харесва, каза:

— Но тогава не знаех коя си, скъпа.

— А сега знаеш ли?

— Не, но съм готов да ти повярвам. Пет пари не давам дали ме обичаш или не, ти си омъжена за мен.

— А не — отдръпна се Гърти от него. — Аз също страдам от амнезия, не помня кой сте. Струва ми се, че не ви познавам.

— Това е пълна глупост. Пуснете ме да сляза!

Дела не намали скоростта. Мейсън мълчаливо пушеше. След малко Флийтуд попита:

— Кой е този Олрид, за когото споменахте?

— Мислех, че името ви е познато.

— Звучи ми като нещо познато. Кажете ми нещо повече за него.

— Какво искате да знаете-за него?

— Кой беше той?

— Защо смятате, че е мъртъв?

— Не казах, че е мъртъв.

— Попитахте кой е бил.

— О, нямам представа.

— Но защо не попитахте: „Кой е той?“

— Откъде да знам? Оставихте в мен впечатлението, че е мой покоен роднина или нещо такова.

— Смятате ли, че е мъртъв?

— Казвам ви, че не знам! Нищичко не зная за него. А сега млъкнете и престанете да ме подлагате на кръстосан разпит!

Пътуваха повече от час, когато Флийтуд, явно решен да действа, категорично заяви:

— Не желая да идвам с вас.

— Къде искате да отидете?

— У дома!

— Къде живеете.

— Не зная, казах ви вече, но не желая да отивам където и да било с вас. Вие ще ме предадете на този човек, за когото споменахте… как му беше името… Диксън Кийт, нали? Да, струва ми се, че така беше.

— Познавате ли Кийт?

— Вие казахте името му. От къде на къде измислихте, че някакъв лекар е казал, че се нуждая от спокойствие?

— Това е обичайното лечение на хора, страдащи от амнезия — отвърна Мейсън.

Отново последва дълго мълчание, през което Флийтуд размишляваше съсредоточен и намръщен.

Влязоха в града. Дела Стрийт се обърна и изгледа въпросително Мейсън.

Адвокатът кимна.

— Интересното при амнезията — подхвана Мейсън — е, че когато паметта ви се възвърне и си спомните кой сте, ако наистина сте имал амнезия, няма да помните абсолютно нищо, което се е случило, докато сте страдал от амнезия. Не забравяйте това, Флийтуд.

— Името ми не е Флийтуд.

— Може и да не е — съгласи се Мейсън. — Както и да е, запомнете едно: когато паметта ви се върне и вече знаете кой сте, ако наистина сте имал амнезия, няма да можете да си спомните абсолютно нищо за онова, което ви се е случило през периода на болестта ви. Докато страдате от амнезия, помните всичко с изключение на това кой сте бил в предишния си живот. Щом си спомните миналото си, не можете да си спомните нищо за периода на амнезия.

— Защо ми давате този добър съвет?

— О, просто искам да се възползвате от ситуацията — отвърна Мейсън.

Дела Стрийт попита през рамо:

— Как да карам, шефе?

— Не изчаквайте да светне зелено — инструктира я Мейсън.

Дела Стрийт кимна. От време на време минаваше на червено, ловко избягвайки връхлитащите коли, редки в този час на нощта.

Когато за четвърти път направи това, се чу ниският вой на сирена и един моторизиран полицай извика:

— Моля, спрете до бордюра, госпожо! Закъде сте се разбързала?

Мейсън смъкна стъклото:

— Отиваме в полицейския участък, сержанте, затова бързаме. Може ли да ни придружите, трябва да закараме един човек там.

— В никакъв случаи! — изрева Флийтуд. — Никъде няма да ме водите. Вие… Пуснете ме да сляза!

Полицаят удари спирачката, когато Дела Стрийт спря колата. Флийтуд се мъчеше да отвори вратата, блъскайки Гърти.