Ърл Гарднър - Ленивият любовник

— Хей, какво има? — извика мъжки глас.

— Нещо много важно за вас — отвърна Мейсън. — Ако обичате, отворете!

— Ей сега, почакайте.

Една голяма сянка се движеше из стаята. След миг стана по-светло — запалил бе петромаксов фенер. Чуха стъпки и вратата се отвори.

Овърбрук, сънен гигант по риза, вмъкната в джинсите му, стоеше на прага с петромаксов фенер в ръка.

— Хайде, Гърти — прошепна Мейсън, — изиграй ролята си!

Гърти пристъпи напред в осветения от лампата кръг.

— Вие ли сте мистър Овърбрук? — задъхано попита тя.

— Да, госпожо.

— О, колко се радвам! — развълнувано продължи тя. — Кажете, при вас ли е Уилям? Добре ли е?

— Уилям ли? — недоумяваше Овърбрук.

— Съпругът й — поясни Мейсън. Едрият фермер бавно поклати глава.

— Мъжът, който страда от амнезия — добави адвокатът.

— А, да — сети се Овърбрук, — разбира се. Роднина ли сте му?

— Съпруг ми е.

— Как узнахте къде е?

— Проследихме го — каза Гърти. — Кажете, моля ви се, той добре ли е?

— Къщата ми е съвсем скромна, ергенска квартира, но, моля ви, влезте. Навън е студеничко.

Един подир друг, и тримата влязоха в предната стаичка.

— Къде е Уилям? — попита Гърти.

— В задната стая е. — Овърбрук разтвори вратата: — Хей, приятелю?

— Аха — сънено измърмори някой.

— Теб търсят. Излез.

— Не искам никого да виждам. Спи ми се.

— Тези хора ще ти се иска да видиш — каза Овърбрук. — Хайде! Извинете за миг, ще отида да го събудя. Предполагам, че спи дълбоко. Имал е тежък ден.

Чуха ги да разменят реплики в стаичката, прилепена към всекидневната в задната част на къщата.

— Може ли да избяга през задната врата, шефе? — полугласно предположи Дела Стрийт.

— Ако стори това, значи е виновен. Ако не греша и той се преструва, ще продължи да играе ролята си.

Гласовете в спалнята внезапно секнаха. Чуха тътрене на боси крака по пода и Овърбрук отново влезе в стаята.

— Не зная как постъпвате в такива случаи — каза той. — Искате ли да му го кажете някакси по-деликатно?

— Не му ли казахте, че жена му е тук?

— Не, само му казах, че някакви хора искат да го видят.

— Струва ми се, че шокът трябва да бъде възможно най-силен. Разбирате ли, амнезията обикновено е резултат от душевна неуравновесеност. Това е опит от страна на човешкото съзнание да избяга от нещо, с което или не може да се справи, или не желае да се справи. Един вид убежище, начин да затвориш вратите на ума си за нещо, което може да те доведе до безумие. Затова най-доброто лечение е мигновен душевен шок. Трябва да го изненадаме. Не му казвайте кой е тук, не му казвайте нищо. Просто му кажете, че го търсят някакви хора. Как дойде той тук? Доведе ли го някой?

— Дойде, залитайки до вратата снощи. Кучето залая и помислих, че е невестулка или нещо такова. Но кучето продължи да лае и разбрах, че е човек. Надзърнах да видя дали е спряла кола, но нямаше нищо и… тъй като съм на доста усамотено място, заредих пушката си и запалих петромаксовия фенер. Мъжът се приближи до вратата и почука. Попитах го кой е, а той ми каза, че не знае. Поговорихме няколко минути, после оставих кучето да го пази и го обискирах за оръжие, но той не носеше никакво оръжие. В джобовете му нямаше абсолютно нищо. Нищичко, дори нямаше носна кърпа. Нищичко, по което да разбереш кой е или изобщо нещо за него.

— Много лошо — подхвърли Мейсън.

— Все пак той имаше нещо — продължи Овърбрук, — имаше пари: пачка банкноти, кон да се задави. Аз естествено бях недоверчив и тогава той ми разказа своята история. Каза, че си спомнял нещо съвсем мъгляво, но не помнел кой е, че бил прекалено уморен, за да мисли, че иска само да си почине. Не искаше да отговаря на никакви въпроси, не искаше никой да знае къде се намира. Каза, че ще бъде доволен да ми помага в готвенето, че ще ми плати, ще направи всичко, което поискам, само иска да си почине.

Мейсън кимна с разбиране:

— Горкият, от време на време получава такива пристъпи. Единственото е, че всеки път траят все по-кратко време. Това е третият за последната година и половина.

— Шок от снаряд ли? — попита Овърбрук.

— Шок от снаряд.

Вратата на спалнята се отвори. Мъж на около двайсет и седем, двайсет и осем години с безизразно отпуснато лице огледа присъствуващите с абсолютно безразличие. Явно не разпозна никого.

Беше среден на ръст е тегло около 65 килограма, с правилни черти, черни очи и гъста къдрава тъмнокестенява коса.

— Уилям! — извика Гърти и се спусна към него. Флийтуд отстъпи крачка назад.