Ърл Гарднър - Ленивият любовник

За трети път в интервал от десет минути Мейсън нервно погледна часовника си.

Внезапно телефонът иззвъня.

Мейсън се втурна и грабна слушалката от вилката.

— Ало?

Гласът на Пол Дрейк, звънтящ от възбуда, каза:

— Спипахме го, Пери!

— Спипахте Флийтуд ли?

— Точно така!

— Къде?

— Скрил се бе в малка ферма — малко планинско ранчо на пет мили от местопроизшествието.

— Почакай един миг! Дела, вземи бележник и запиши координатите така, както ги повтарям. Продължавай, Пол.

— В началото на стръмнината отдясно на шосето има табела, която гласи: „Петдесет мили изкачване в планината. Проверете дали имате достатъчно бензин, вода и нафта.“ Спидомерът трябва да е на нулата при тази табела.

— В началото на изкачването, нали? — попита Мейсън.

— Да, около трийсет метра преди да започнеш да се катериш.

— О’кей, разбрах. А после?

— Изминаваш около петдесетина километра от табелата — подхвана Дрейк. — Вече си високо в планината до първия хребет на една долина. Там тече поток, но долината е тясна, със стръмни склонове и никога не би предположил, че има обработваема земя в радиус от сто и петдесет километра. Но точно там ще забележиш страничен път, който завива в друга посока. Тръгваш по него и той те отвежда до магазин и поща — точно на два километра след завоя. Отминаваш пощата и свиваш по първия път наляво. Това е каменист черен път и ти се струва, че след трийсетина метра ще изчезне, но той продължава. Неравен, зигзагообразен каменист път, който се изкачва по една стръмнина и те отвежда на красиво високо планинско плато с плодородна обработваема земя и десет или петнайсет акра чудни поляни. Там има две малки ферми. Първата е интересна за теб. Ще я откриеш по името върху пощенската кутия. Там пише: П. Е. Овърбрук. Не мисля, че той е в течение на случая. В къщата му няма електричество. Той няма радио.

— Познава ли Флийтуд? Убежище ли е това?

— Не мога да ти кажа — отвърна Дрейк. — Знам само, че когато моят човек спрял при ранчото, видял Флийтуд да се мотае около къщата. Разполагал с отличителните белези само на Флийтуд, но е съвсем сигурен.

Мейсън повтори имената, разстоянията и ориентирите.

— Така ли е, Пол?

— Точно така.

— Е, добре — каза Мейсън. — Тръгваме. Във връзка ли си със своя детектив там?

— В смесения магазин има телефон, но не зная колко време ще та е необходимо, за да се свържеш с него. И помни, че там горе всяка новина бързо се разчува. Мнозина ще наострят слух.

— Зная — съгласи се Мейсън. — Ако има нещо ново и искаш да ме спреш, нека някой ме чака в смесения магазин. Ще наваксаме изгубеното време.

— Разбрано.

Мейсън затвори и се обърна към Дела Стрийт:

— Записахте ли всичко, Дела? Всички километри и имената?

— Да, шефе.

— Да вървим!

След петнайсет секунди те напуснаха апартамента, като Гърти разтриваше лосиона по ръцете си.

Мейсън предвидливо бе заредил с гориво и колата, която вдигаше над сто и трийсет километра в час, подскочи като състезателен кон, когато адвокатът стремително пое по прекия булевард, като внимаваше само да не превиши скоростта.

Когато излезе от покрайнините на града, Мейсън натисна газта и в девет и петдесет бе оставил вече Спрингфийлд зад себе си и се изкачваше нагоре в планината.

След двайсет минути Дела Стрийт, която следеше спидомера, му каза:

— Наближаваме, шефе.

Мейсън намали скоростта, а в това време Дела Стрийт търсеше с очи отклонението. След няколко минути го откриха, минаха покрай пощата, завиха наляво и се закатериха по тесен каменист път, който криволичеше по стръмен склон, а после внезапно стигаше до планинско плато.

От едната страна на пътя имаше телена ограда. Фаровете осветиха тучната ливада. Трийсет метра по-далеч те се отразиха в алуминиева пощенска кутия. Върху метала бе изписано името П. Е. Овърбрук и Мейсън сви по къса алея.

Къщата тънеше в тъмнина, а отзад на фона на звездите се очертаваше хамбар. Яростно залая куче и лъчът на фаровете освети пламтящите му очи.

Мейсън изгаси мотора.

Не се чуваше никакъв шум освен лая на кучето, а след миг и лек пукот от съприкосновението на нагорещения мотор и хладния планински въздух.

Кучето дотича до колата, лаеше, кръжеше, душеше гумите, но без да ръмжи враждебно.

— Струва ми се, че е приятелски настроено — каза Мейсън и отвори вратата.

Животното се втурна тромаво подире му, душейки краката му.

— Има ли някой? — извика Мейсън.

Светна клечка кибрит, после видяха червеникавата светлина на газена лампа.