Ърл Гарднър - Ленивият любовник

— Стаите?

— Двойно бунгало с три легла.

— Там ли е колата на мисис Олрид?

— Не знам, Пери, дали точно сега е там, но регистрационният номер е нейният. Това е тайфата, която търсим.

— Защо не знаеш дали колата е там сега, Пол?

— Защото моят човек не е ходил дотам. Той е в Спрингфийлд. Невъзможно му е било да обходи всички къмпинги и започнал да телефонира на всеки поотделно с молба да му продиктуват направените през деня резервации.

— За колко време ще стигнем дотам?

— Около три часа, Пери.

— Тръгваме! — възбудено извика Мейсън. — Ще мина да те взема. Вземи пистолет.

— Ще вземеш ли Дела?

— Не, обстановката може да стане напечена.

— Искаш ли моят детектив да отиде там и да чака, като ги държи под наблюдение?

— Не, това може да ги подплаши. Кажи му да остане в Спрингфийлд. Може да се наложи да го извикаме при нас.

— Кога ще дойдеш?

— Докато слезеш по стълбите! — отвърна Мейсън, остави слушалката и грабна шапката и палтото си от стола.

Колата му беше пред къщата с пълен резервоар. Мейсън стремително потегли към агенцията, където Дрейк, навлякъл дебело палто, се качи, мърморейки:

— За Бога, Пери, смили се над мен! Не карай така ужасяващо бързо и се опитай да не летиш на завоите. От Спрингфийлд нагоре пътят е страхотен. Минавал ли си друг път?

— Три-четири пъти — отвърна Мейсън.

— Опасен е. Изкачваш се право нагоре, после край поток и след това зигзаговидно по склона на каньон, докато стигнеш платото. Адски противен път.

— Дръж се! Ще се помъча да стигнеш невредим.

— Защо толкова си се разбързал? — попита Дрейк.

— Имам чувството, че това е само върхът на айсберга, Пол. В едно съм сигурен: Олрид се е разбързал.

— Да получи развод ли?

— Може би му е по-изгодно да остане вдовец. Както разбирам, голяма част от парите на жена му са инвестирани в мини.

— Струва ми се, че самият Олрид печели добре — възрази Дрейк. — Май има доста мангизи.

— Обзалагам се, че Олрид е подправил чека за 2500 долара, който получих.

— С каква цел?

— Това е едно от нещата, които искам да го попитам — мрачно продума Мейсън.

— Мислиш ли, че е в „Гнезденцето“?

— Аха — отвърна Мейсън и се загледа съсредоточено напред.

— Знаеш ли номерата на бунгалата, Пол?

— Да, четири и пет. Има два входа. Успокой се, вече почти стигнахме.

Фаровете осветиха табела, блестящо бяла в студения дъждец, и уморените им очи бяха заслепени от надписа: Мотел „Гнезденцето“.

Мейсън забави, чистачките бясно се задвижиха. Дрейк се поизправи на седалката и въздъхна с облекчение. Загледан в спидомера, каза:

— Трябва да намалиш, Пери. Отмина табелата с повече от километър… Няма съмнение, че всички бунгала са били заети, светлините са изгасени и собствениците са си легнали. Ето го, право пред нас, Пери.

Мейсън натисна спирачките. Колата се плъзна по мокрия път, Мейсън успя да я овладее и сви по алеята към непретенциозния малък къмпинг.

— Внимавай! — предупреди го Дрейк. — Угаси мотора, веднага щом видим бунгалото. Трябва да вдигаме възможно най-малко шум. Ето, Пери. Ето бунгало то, там вдясно. Слава Богу, настрана е и няма да ни чуят.

Мейсън спря колата пред двойното бунгало, малко изолирано от другите стандартни бунгала, твърде бедняшки.

Адвокатът изключи мотора, после фаровете. Дрейк отвори вратата.

Мейсън излезе от колата и за миг останаха неподвижни.

Дъждът беше на облак, студен планински дъжд. Някъде в далечината буен пенлив поток разговаряше с нощта. Това бяха единствените шумове, мотелът тънеше в тишина.

— Легнали са си — прошепна Дрейк.

— Май дойдохме навреме, Пол. Имаме късмет — той изкачи стълбите и почука на вратата.

Никой не отговори. Той почука отново. Пол Дрейк, след като набързо огледа от всички страни бунгалото, се върна при Мейсън.

— Подвели са ни.

— Какво има? Искаш да кажеш, че някой друг е…

— Не, мисля, че бунгалото изобщо не е било заето. Под навеса няма кола.

Мейсън натисна дръжката на вратата. Не бе заключена. Ключалката щракна и вратата се разтвори, разкривайки тъмния интериор.

— Внимавай, Пери — предупреди Пол Дрейк. — Тук има някой. Мирише на цигари. Завесите са спуснати.

— Има ли някой? — извика Мейсън.

Последва мълчание, тъмният четириъгълник на отворената врата зееше зловещ и загадъчен.

— Все пак тук има някой — каза Мейсън, усещайки топлината, излизаща от бунгалото. — Включен е бил радиатор или нещо друго и безспорно доскоро някой е пушил.