Ърл Гарднър - Ленивият любовник

— О’кей, хайде да офейкаме и да отидем в рецепцията. Да проверим регистрацията — прошепна Дрейк.

— Има ли някой? — повторно извика Мейсън. Отново плътна, черна, зловеща тишина. Мейсън пипнешком затърси електрическия ключ.

— Недей, Пери — замоли го Дрейк. — Първо да отидем в рецепцията…

Мейсън запали лампата. Стаята беше празна.

— Хайде да влезем — предложи Мейсън.

Дрейк се колебаеше, но накрая го последва вътре. Мейсън затвори вратата. Беше типично туристическо бунгало средна категория. Оглеждайки бързо стаята, Мейсън коментираше:

— Някой е сядал на леглото, но никой не е спал. Пресен тютюнев дим. Фасове с червило по тях. О, Пол, още нещо!

— Какво?

Мейсън посочи две чаши и се наведе да ги помирише.

— Пили са — каза Мейсън — и то съвсем скоро. Ледът още не се е разтопил. В дъното на тази чаша има кубче лед.

Дрейк понечи да вземе чашата. Мейсън го сграбчи за китката и го дръпна:

— Нищо не пипай засега, Пол, но запомни, че в едната чаша има малко лед. Усещам миризмата на уиски.

— Има още една стая — зашепна Дрейк. — Все ми се струва, че ще налетим на нещо, Пери.

Мейсън отвори вратата и видяха неугледна кухня с газова печка, малък хладилник и шкаф, в който имаше неизбежния минимум: тиган, кафеник, тенджера, четири чинии, четири чаши и чинийки.

Адвокатът отвори още една врата, която бе затворена.

— Тя води към другото бунгало — каза Дрейк. — Пери, съветвам те да не…

Мейсън леко почука на затворената врата откъм банята. Никакъв отговор не последва, той я отвори, влезе в другата стая и светна.

— Изобщо не са влизали тук. Съвсем студено е — каза той.

Дрейк огледа празната стая:

— Прав си, Пери.

Мейсън хвърли още един бърз поглед на стаята, после затвори вратата. Тръгнаха към предното бунгало, като гасяха лампите пътем.

— Двама души. Седяли са тук известно време, пили са, пушили, включили са газовото отопление… вероятно са се позастояли, Пол. Виж колко фасове.

— Ами ако са били предупредени за идването ни? — попита Дрейк.

Мейсън повдигна рамене.

— Естествено — предположи Дрейк, — може да са отишли някъде с намерение да се върнат пак.

Мейсън поклати недоверчиво глава:

— Никаква вещ никъде. Да погледнем в хладилника.

Върна се в кухнята, отвори хладилника и извади формичките за лед.

— Използвали са целия лед, Пол.

Леко натисна с пръст водната повърхност във формичките. Тънкият пласт лед се счупи.

— Нищо не разбирам — измърмори Дрейк.

— Изпили са значи доста чаши уиски с лед — поясни Мейсън. — Най-малко две или три.

— Противно ми е да шпионирам тук, Пери. Ако ни хванат…

Мейсън остави формичките в хладилника, блъсна вратата, угаси лампата в кухнята и каза:

— И на мен ми е противно. Да се махаме.

— Сега накъде?

— Връщаме се. Ти отиваш да спиш. Ще те оставя в Лас Олитас. Можеш да вземеш такси до града. Аз ще отида да поговоря с Патриша. Струва ми се, че надушвам престъпление.

Нощният механик на хотел „Уестуик“ алчно огледа десетдоларовата банкнота, която му подаде Мейсън.

— Кой искате да умре, приятелю?

— Някакви сведения за Морин Милфърд?

Мъжът се изхили:

— Защо?

— Просто питам.

— Дребна работа.

— И малкото ще е от полза.

— Хайде де! — възкликна механикът. — Противно ми е да взимам парите на малкото, което зная, то не заслужава десет долара.

И все пак сгъна банкнотата на Мейсън и я пъхна дълбоко в джоба си.

— Човек никога не знае — подхвърли Мейсън. — Какво е то?

— Дежурният през деня ми каза, че му дала пет долара, за да измие и излъска колата й. Той не прави нищо подобно, аз върша работата. Затова той ми предложи да си разделим бакшиша, но му казах, че и аз мога да получа петак. И така, тази Милфърд се появи късно следобед да вземе колата си. Аз и дадох няколко последни замаха с четката, казах й, че не съм имал възможност да се погрижа за колата й, но ще бъда щастлив да го сторя, когато я върне. Успях да я убедя, че нощният дежурен обикновено върши работата.

— И какво стана?

— Петак — ухили се мъжът. — Прибавен към вашите десет, стават петнайсет за една нощ. Не е зле!

— И кога върна колата?

— Все още не я е върнала. Май партито трае цяла нощ.

— Как ви минава времето тук?

— Какво правя ли? Бога ми, приятелю, трябва да почистя всичките тези коли, да измия предните стъкла…

— А когато свършите, какво правите в малките часове на деня, както сега?

Механикът се засмя:

— Най-сетне десет долара са си десет долара. Няма причина да не се погодим. Избирам си кола с удобни седалки и страхотно радио. Паркирам я така, че да виждам входа в случай, че някой влезе, пускам радиото и така слушам коя да е нощна програма. Някои са отвратителни, но все пак е по-добре, отколкото да се мотаеш по циментовия под и да си гризеш ноктите. А щом влезе някой, изскачаш от колата, изключваш радиото и започвай да миеш стъклото или да лъскаш калника. Както правех, когато вие дойдохте, приятелю.