Ърл Гарднър - Очарователният призрак

— Почакайте — прекъсна ги сержантът. — Всички тези неща са веществени доказателства.

— Доказателства за какво? — попита Мейсън.

— Не знам, но те са веществени доказателства. Все пак някой е бил тук.

— Естествено, драги сержанте — съгласи се Мейсън.

— Тогава ще трябва внимателно да огледаме тази стая. Аз ще се свържа с управлението и ще помоля да изпратят експерти за сваляне на отпечатъци. Всичко трябва внимателно да се огледа, за да се намерят улики. И няма да търпим някой да ни пречи.

Няколко мига Мейсън размисляше.

— Е, не възразявам — каза накрая той. — Надявам се, че от страна на вдовицата няма да постъпят възражения, сержант, с изключение на това, че ще трябва вие лично да проследите нито един предмет да не се изгуби. От тези вещи е заинтересована също майката на загиналия и затова трябва да се направи всичко, тя да не предяви своите претенции към вдовицата, а освен това…

— Ако ви е известно местопребиваването на майката — каза Холкълм, — съобщете ни го, защото ние не можем да я открием.

— Ние също — отговори Мейсън. — Изглежда е изчезнала. Това не ви ли се струва подозрително, сержант?

Холкълм постепенно възвръщаше увереността си:

— Ще минем и без вашите остроти — каза той. — Знаете ли къде е неговата майка?

— Не.

— Но вие имате ключ от неговата квартира.

— Точно така.

— Този ключ ми трябва.

Мейсън поклати глава отрицателно.

— Не, вие няма да го получите. На вас ще ви отвори домоуправителят. А моя ключ аз трябва да го върна… Вие разбирате моето положение, сержант.

— От колко време сте тук? — попита Холкълм и се обърна към Дела Стрийт.

Вместо нея отговори Мейсън и в гласа му отново прозвуча бащинско търпение:

— Буквално от няколко минути. Днес бях зает в съда. Готвих се за делото. Углавното обвинение, предявено към моята клиентка, ми отне дълго време и ми попречи да се занимая с гражданския аспект на това дело. Длъжен съм все пак…

— Слушайте — прекъсна го сержантът, — нямам намерение да започваме отново. Зададох въпроса на вашата секретарка.

— А аз се старая да ви предоставя необходимата информация — упорстваше Мейсън.

— Дяволите да ви вземат, вие си знаете своето! — ядоса се сержантът. — Махайте се оттук! Всички! Трябва да повикам експертите по отпечатъците. И не идвайте докато не ви разреша!

— Какъв учтив тон! — усмихна се Мейсън. — Ако се отчете обстоятелството, че…

— Хайде, изчезвайте! — развика се Холкълм. — Вървете си оттук!

Сержантът насочи цялото си внимание към домоуправителката — възпълна жена на около четиридесет години, която през цялото време стоеше на вратата, като се стараеше да не пропусне нито една дума или жест на присъстващите.

— Ще запечатаме апартамента — каза сержанта, — за да не могат външни хора да влизат в него. Аз ще изляза последен. Ще ни трябва дубликат на ключа и затова ще трябва да звънна в полицията.

Жената отстъпи назад и излезе в коридора.

— Моля, — обърна се сержантът към Мейсън — излезте!

Пол Дрейк с готовност тръгна към вратата. След него тръгна и Дела. Шествието завършваше Мейсън, който каза:

— Дела, не забравяйте да отбележите, че ние бяхме принудени да прекратим работата си поради идването на полицията. А тя се появи във връзка с предполагаем обир. Отбележете точно деня и часа. А сега — вежливо се обърна той към сержанта — цялата отговорност прехвърляме на полицията. Предполагам, че когато завършите огледа, ще ме известите. Тогава ще можем да продължим описа на вещите. Лека нощ, сержант!

И Мейсън се отправи към асансьора.

Когато тримата влязоха в кабината и вратата се затвори, Дрейк изнемощял се свлече в ъгъла, извади от джоба си кърпа и избърса потта, стичаща се по челото му.

— Дявол да те вземе, Пери, как успяваш? — с възхищение каза той.

Когато на следващия ден съдът възобнови работата си всички бяха поразени от необичайната атмосфера в залата. Обикновено, съдебните процеси, в които участваше Пери Мейсън, събираха огромен брой зрители. Но този път по пейките можеха да се видят само малки групички постоянни посетители. Вечерните вестници писаха, че отсъствието на зрители е лошо предзнаменование. Това беше барометър за мнението на публиката, която смяташе, че делото на Елеонор Хепнер е загубено за защитата.

Областният прокурор Хамилтън Бъргър с безпокойство погледна пустеещите пейки. Препълнената зала и обширните прегледи на първите страници на вестниците винаги го предупреждаваха за опасността от поражение в борбата с Пери Мейсън. Днес той почувства, че може да спечели делото без да си помръдне пръста.