Ърл Гарднър - Случаят с непорочната скитница

— Защо?

— Можем да докажем, че е карал по пътя, който минава на четвърт миля от мястото на убийството, точно когато е било извършено.

Мейсън каза с непринуден глас:

— Добре, Траг, да се разходим.

Той взе шапката си.

— Някакви съобщения? — попита Дела Стрийт.

— Нищо — каза Мейсън. — Ще се върна скоро.

— Може да се върне скоро — поправи го Траг.

Лейтенант Траг отвори вратата и каза на Мейсън:

— Влизай.

Адвокатът влезе в голямата, просто обзаведена стая.

Сержант Холкомб дъвчеше края на незапалена пура и седеше в дъното на дълга дъбова маса. На средата на масата Ерик Хансел с възвърнато нагло самочувствие пушеше цигара.

На другия край на масата стенограф записваше разговора.

Сержант Холкомб се усмихна, когато Мейсън влезе в стаята.

Лейтенант Траг влезе след Мейсън, затвори вратата и каза:

— Седни, Мейсън.

Сержант Холкомб каза на Хансел:

— Сега искам да повториш това, което ни каза. Просто ми кажи точно какво се случи. Искам Мейсън да го чуе.

Хансел каза:

— Признавам, че беше разтърсващо.

— Продължавай — каза Холкомб. Хансел посегна за нова цигара. Мейсън каза:

— Помни, Хансел, тези хора не могат да ти дадат имунитет. Те…

— Ти не се меси — каза Холкомб заплашително. — Ние се грижим за това! Когато чуеш целия разказ, ще запееш различна песен.

Зелените очи на Хансел се стрелнаха за миг към лицето на Мейсън.

— Правиш се на хитър — каза той саркастично.

— А ти — сряза го Холкомб — си дръж мутрата затворена, освен когато ти се говори и когато трябва да кажеш нещо, казвай само него и нищо повече! А сега край на комедията. Започвай да говориш.

Хансел запали цигара, вдиша дълбоко и каза:

— Душа наоколо и събирам информация. Това ми е работата. Ако не мога да се погрижа за нещо, го предавам на Джордж Уитли Дъндас за клюкарската му колона. Той ми плаща трохи. Не мога да живея от това, но фактът, че имам врата към средствата за информация, ми дава възможност да печеля по-добре.

— Разбираме — каза Холкомб и след това прибави саркастично: — но, разбира се, никога не казваш на Дъндас.

Хансел замълча.

— Продължи разказа си — каза Траг. Хансел каза:

— Държа си очите и ушите отворени тук около управлението, малки нещица — нищо поверително, нали разбирате? Просто неща, които и без това се дават на пресата. Получих информация, че Пери Мейсън е отишъл лично да освободи момиче, обвинено в скитничество. Стори ми се странно, че толкова високоплатен адвокат би освободил някаква си уличница. Така че реших да разследвам. Разбира се, Мейсън беше идвал и я беше освободил под гаранция, за която е заплатил от собствения си джоб. И така, разговарях с човека, който беше направил ареста. Той ми разказа нещата така, както би ги разказал на пресата. Така че следите ме отведоха до хотел „Рокауей“, където мацето имало стая и открих, че стаята й е била дадена по нареждане на управителя на хотела. Отидох при управителя. Казах му, че искам да знам защо си играе на предпочитания с малки сладки блондинки. Той ми каза да вървя по дяволите. След това аз отбелязах, че русото маце е било арестувано за скитничество само час след като се е регистрирало в неговия хотел и това постави нещата в различна светлина. Естествено той не искаше името на хотел „Рокауей“ да се появи във вестниците като местопребиваването на сладурана, която е била арестувана за скитничество, и най-вече не искаше съпругата му да знае, че е уредил стаята. Така, че той се предаде и ми разказа своята история. Джон Рейсър Адисън го е извикал и го е помолил като лична услуга да регистрира стая в хотела за Вероника Дейл. Адисън е казал, че гарантира за нея. Това беше достатъчно за мен. Бях тръгнал да гоня малка рибка, а ето че бях заловил голяма. Реших да говоря с Вероника Дейл. Тя беше доста въздържана по отношение на Пери Мейсън, но се разприказва за Джон Адисън, каза, че той бил страхотен човек. Той я качил в колата си във вторник вечерта и я настанил в хотел. И така, отидох при Адисън. Стоварих камшика върху него. Адисън се изплаши до смърт. Дадох му време да си помисли и му оставих един телефонен номер. Мейсън ми се обади на този номер. Отидох при него. Той беше излязъл. Секретарката му ми каза, че ще ми вземе шапката. Тя я постави на ръба на бюрото. Мейсън влезе и разговаря объркано с мен. Бях бесен. Станах, за да си тръгна, а в шапката ми имаше чек за две хиляди долара, подписан от Джон Рейсър Адисън на мое име. При тези обстоятелства нямах представа, че цялата работа беше съмнителна. Втурнах се и го занесох сам в банката. Никога не съм бил счетоводител. Аз съм изнудвач — и какво от това?