Ърл Гарднър - Случаят с кралицата на красотата и богатият наследник

— Пиер е галантен както винаги — усмихна се той. — Трябва да й кажа за комплимента… А сега да вървим…

Оберкелнерът забърза пред тях. Скоро спря пред едно от сепаретата и дръпна завесата. Елън Адеър вдигна глава, тревогата в очите й се стопи.

— Малко сте подранили — отбеляза Мейсън.

Жената само кимна.

— Коктейл?

— Едно сухо мартини, моля.

— Две бакарди и едно мартини, Пиер — поръча адвокатът. — Моля те да се погрижиш лично…

— Веднага, сър.

— Гладна ли сте?

— Не особено.

— Тогава започвайте — настани се на свободното канапе той. — Говорете тихо и се постарайте да ми обясните за какво става въпрос.

— Не съм богата, но разполагам с малко пари — започна Елън Адеър. — Наследството от майка ми, имам и известни спестявания. Работя като главен търговски консултант във фирмата „Френч, Колман и Суейзи“ и имам лични причини да държа в тайна истинската си самоличност. Което значи, че не мога да си позволя и не желая да бъда идентифицирана като Елън Калвърт.

— А бихте ли ми казали защо?

Жената се поколеба за момент, после поклати глава.

— Искам да науча нещо повече за хората от Кловървил, които се интересуват от вас — настоя Мейсън. — Или поне за човека, когото са изпратили тук. Познавате ли го? Имате ли идея кой е той? Здравеняк на около четиридесет и пет, започнал да оплешивява, носи…

Жената поклати глава още преди края на описанието.

Появи се келнерката с коктейлите.

— След десет минути ни донесете по още един заедно с менюто — разпореди се Мейсън.

Момичето кимна и се оттегли.

— Печелите конкурс за красота, след което забременявате — рече адвокатът.

— Точно така.

— За бременността са нужни двама. Кой беше бащата?

— Нужно ли е да знаете?

— Да, ако ще ви помагам.

Жената отпи от коктейла си, помълча малко, после започна:

— Бях на осемнадесет, изглеждах добре. Хората казваха, че съм красива, въобразявах си, че светът е в краката ми. Въпросният мъж беше пет години по-възрастен от мен, богат наследник и плейбой… Бях поласкана от вниманието му, бях влюбена в него…

— А той във вас? — попита Мейсън.

Елън Адеър се поколеба, после го погледна право в очите и сви рамене:

— Не знам. По онова време мислех, че не беше…

— Защо?

— Тогава ме интересуваше единствено кариерата. Бях сигурна, че разполагам с всичко за успешната й реализация. После разбрах, че съм бременна, и всичко се обърка… Не забравяйте, че говорим за събития отпреди двадесет години, господин Мейсън. Бях уплашена, изпаднах в паника.

— И вероятно съобщихте новината на приятеля си?

— Веднага.

— Как реагира той?

— Уплаши се повече и от мен. После ми каза да не се тревожа. Баща му беше президент на голяма корпорация, там си имали човек, който се грижел за добрата им репутация. Той щял да уреди нещата…

— И?

— Обясних му, че не желая да правя аборт. Той се ядоса, нарече ме старомодна патка, разделихме се сърдити. Нито той можеше да ми влезе в положението, нито аз — в неговото.

— Какво стана после?

— Експертът по връзки с обществеността наистина знаеше какво трябва да се направи — продължи жената.

— На следващия ден получих един плик по специален куриер. Без обратен адрес. Вътре имаше десет банкноти по сто долара. А във вестника прочетох, че моят любим е заминал на продължително пътешествие из Европа. Повече не го видях.

— Къде е той сега?

— Не знам.

Мейсън започна да си играе със сламката от коктейла.

— Мисля, че знаете — отбеляза след кратка пауза.

— Ще ви кажа какво зная — колебливо започна жената. — Около година след завръщането си от Европа той се ожени за някакво момиче, с което се запознал по време на пътуването. Доколкото ми е известно, бракът им не е бил особено щастлив, но те останаха заедно докрай…

— Какво се е случило с нея? — попита Мейсън.

— Почина преди около година и половина.

— Имаха ли деца?

— Не.

— Бащата на младежа?

— Той почина отдавна, преди десетина години. Синът му наследи компанията.

— Не ви ли мина през ума, че читателското писмо до „Кловървил Газет“ може би не е случайно, а част от някакъв план, който цели да бъдете открита?

— А на вас мина ли ви?

— Сега вече да — кимна Мейсън. — Особено след това, което чух…

— И на мен — призна с въздишка жената. — Още в момента, в който прочетох съобщението. Изпаднах в паника и затова се втурнах като луда към кантората ви…

— Имате ли представа кой може да ви търси?

Тя енергично поклати глава.