Джон Кларксън - Хавайска жега

Девлин не отстъпи. Втренчи поглед в очите му, предизвиквайки го да стреля и обу шортите и панталона си. Онзи стоеше, насочил карабината към него. Можеше дори да натисне спусъка, ала Кий изрева:

— Чакай. Още не.

После заповяда на двама от по-едрите мъже да застанат от двете страни на Девлин.

— Завържете ръцете му зад гърба и се уверете, че в панталона няма нищо.

Девлин едва успя да наметне ризата на раменете си, когато двамата извиха ръцете му зад гърба. Уили излезе на улицата. Носеше голяма ролка пластир. Друг пазач отново претърси Девлин. Уили откъсна ивица пластир и я уви около китките му. После го удари с всичка сила в бъбреците. Девлин изсумтя. Двамата мъжаги го обърнаха с лице към Кий. Уили застана до главатаря си.

Кий бавно извади от кобура деветмилиметров армейски пистолет „Берета“, зареди го и го остави на парапета.

— Джак Девлин, обвинявам те в държавна измяна, в убийство на граждани на новото кралство Хаваи и в опит за покушение върху член на кралското семейство.

— И кой е този член на кралското семейство? — извика Девлин.

— Аз. Готов ли си да чуеш присъдата?

— Предполагам.

— Добре. Тогава ще произнеса присъдата, взимайки под внимание факта, че не си загубил твърде много от времето на кралския съд. Осъждам те на смърт. Ще бъдеш отведен в края на Мейн стрийт и разстрелян пред окупационните войски и техните медийни лакеи.

— Някой друг, освен теб, вярва ли на тези глупости?

Кий се облегна на парапета, усмихна се и тихо отговори:

— Не е необходимо някой друг, освен мен, да вярва.

Девлин се обърна и изкрещя на хората на Кий, които наблюдаваха процедурата.

— Той е луд, но това не означава, че всички трябва да умрете. Не сте променили нищо. Армията е пред града и е готова да ви го отнеме. Ще ви застрелят до един, ако не се предадете. Военните не оставят живи хората, които крадат оръжията им.

Кий насочи беретата към Девлин и тихо му каза:

— Млъкни и тръгни.

Девлин спря да крещи и го погледна. После съвсем тихо попита:

— Нали не мислиш, че можеш да се измъкнеш безнаказано след всичко това? Нали не вярваш, че ще накараш хората да се обедният около твоето хавайско кралство?

Кий се усмихна.

— Хей, никой не знае в какви глупости вярват ония задници.

— Развържи ме и аз ще ти помогна да оцелееш.

Кий се изсмя презрително.

— Няма начин. Ти ще бъдеш първият, който ще умре.

Девлин не помръдна.

— Първият, който умря заради цялата тази история, беше Били Кранстън. Джон Съншайн. Кой го уби? Ти ли?

Кий наведе дулото на беретата и го погледна.

— Имаш право. Той беше първият. Дойде и си изпроси да бъде убит. Също като теб.

— Какво се случи? Кой го уби?

Кий се загледа в далечината, сякаш си припомняше как е станало.

— Беше адски странно, човече. Дойде в ранчото рано една сутрин. Когато за пръв път пренасяхме нещата. Сякаш знаеше, че ще бъдем там. Пристигна и започна да крещи. Да спрем онова, което правим. Какви ли не ни нарече. Не носеше нито пистолет, нито нож. Нищо. Изпратих няколко момчета да се погрижат за него. Той се сби с тях. Смахнатият бледолик беше смело копеле. Хукнахме да го гоним, но онзи извратен лайнар Макуилямс го наръга с нож. Обаче не го уби.

— Какво стана после?

— Много се ядосахме на белия. Да му го начукам. След втория курс го сложихме в хеликоптера. Аз го разпорих и го оставих на дивите прасета. Ти видя как го правим. Казах на момчетата да пуснат кучетата. Да подгонят дивите прасета натам. Мислехме, че ще го изядат и така ще се отървем от него, но някой намери тялото. Е, онова, което беше останало от него. Трябваше да заровим някъде онова смахнато бяло копеле.

— Да, трябваше.

— Пълна откачалка. Знаеш ли какво ми каза?

— Какво?

— Съжалявал, че се стигнало дотук. Съжалявал, че трябвало да умра.

— Не беше срещал истински боец, нали, Кий? Наистина ще умреш.

— Да, но след теб — каза Кий и насочи пистолета към Девлин. — Хайде, тръгвай.

Девлин погледна Кий и хората му и рече:

— Това е последният ти шанс.

— Престани да дрънкаш глупости, инак ще те застрелям тук…

— Били беше по-добър от мен, Кий. Аз не съжалявам, че ще умреш. Изобщо не съжалявам.

Кий само кимна и се изсмя презрително. Неколцина от мъжете също се изхилиха.

— Трябва да си сложа обувките. Асфалтът е много горещ.

— Побързай.

Девлин пристъпи напред, пъхна левия си крак в обувката и вдигна другия. Не можа да запази равновесие, защото ръцете му бяха завързани зад гърба. Всички го гледаха. Той ги хипнотизираше по някакъв начин.