Джон Кларксън - Хавайска жега

Хоторн погледна Девлин.

— Знаехте ли за това?

Девлин кимна.

— Но и без това щяхте да отидете в града, нали?

Девлин не отговори.

Хоторн за пореден път потисна желанието си да изкрещи на Девлин.

— Отивайте, Девлин — каза той. — Единственото, което остана от споразумението ни, е комуникационното средство. Погрижихме се и за това. Явете се при капитан Дженкинс. Той ще ви даде предавател, който може да бъде скрит в тялото. Преговаряхме с господин Кий относно часа на пристигането ви. Той се съгласи да изчака до четири следобед. Имате на разположение точно двайсет и осем минути.

Девлин докара маздата до изгорелия камион на телефонната компания, бавно го заобиколи и се приближи до празните коли, които хората на Кий бяха използвали, за да блокират пътя. На барикадата имаше трима човека. Един направи знак с карабината си М16 на Девлин да отбие встрани от пътя.

Девлин паркира колата и слезе. Тримата мъже насочиха оръжията си към него. Девлин вдигна ръце. Един от главорезите на Кий протегна ръка и взе ключовете на маздата.

Другият го смушка с дулото на карабината и каза:

— Тръгвай.

Девлин се обърна и пое към града. Положи усилие да потисне прилива на адреналин, ударите на сърцето и напрежението в мускулите си. Вървеше, изпитвайки чувството, че навлиза в друг свят. Тук-там имаше стръкове трева. Погледна към старите дървени сгради и сякаш видя структурата на дървесината. Непосредствената заплаха на внезапната смърт го накара да се съсредоточи и го зареди с енергия. В следващия миг Девлин осъзна едно — не вярваше, че ще умре.

Мина покрай градския бар и забеляза хората на Кий, разположени на покривите. Продължи да върви и видя още двама на покрива на бакалията и един — на сградата на отсрещната страна на улицата.

На петдесет крачки от офиса на Кий съзря още двама мъже, които стояха пред двуетажната сграда. И когато се приближи до вратата, оттам излязоха още неколцина.

Облечени в цивилни дрехи, с лица, закрити с носни кърпи, насочени автоматични оръжия, хората на Кий приличаха на революционери от Третия свят. Хоторн бе пресметнал, че са осемнайсет. Девлин преброи единайсет.

Всички го гледаха. Той беше центърът на вниманието. Следващата точка от безумните искания на Кий.

Четирима пазачи се втурнаха към Девлин и го обградиха.

Той спря пред офиса на Кий. Обърна се и застана пред парапета на издигнатия дървен тротоар. Съблече бялата си риза и я пусна на земята. После свали белия ленен панталон и бельото. За миг му хрумна, че човек може да живее в Хаваи, харчейки съвсем малко пари за дрехи. А в следващия миг го порази мисълта колко е нелепо да му хрумне такова нещо в подобен момент.

Стоеше там съвсем гол, само по обувки. Остави ги на краката си, защото асфалтът беше твърде горещ.

Пръв от офиса излезе Уили. После, без предупреждение, на прага застана Кий. Ухилен. Облечен в черно. Дългите му коси падаха по раменете. Приближи се до парапета и се вторачи в Девлин. Кий имаше класическа полинезийска татуировка, големи ръце и ослепителнобели зъби. С изключение на грозния белег, Кий наистина изглеждаше царствен по някакъв примитивен начин.

— Събуй и обувките — каза той.

Девлин се подчини. Стъпи на горещия асфалт, усети болката и се зачуди дали петите му ще изгорят.

— Претърси дрехите му — заповяда Кий на мъжа, който стоеше най-близо до Девлин.

Пазачът премести карабината в лявата си ръка. Девлин го наблюдаваше внимателно. Беше убеден, че човекът не знае да борави с оръжие. Мъжът се приближи до малката купчина дрехи. Първо взе ризата и я тръсна. Хвърли я на земята и вдигна панталона. Пъхна карабината под мишница, опипа джобовете с двете си ръце и го пусна.

Девлин се поколеба дали да не измъкне пушката изпод мишницата му, ала реши да не го прави. Искаше да поговори с Кий.

Пазачът провери и бельото му, като го побутна няколко пъти с крак и го настъпи. Взе обувките и погледна в тях. Всички присъстващи наблюдаваха сцената.

Когато обискът свърши, Девлин протегна ръка към дрехите си, но пазачът извика: „Хей!“ и замахна да го удари по главата с приклада на карабината си. Девлин се наведе вдясно и избегна удара, но ръбът на приклада одраска болезнено рамото му.

Девлин изсъска от пронизителната болка. Мъжът се приближи и отново опита. Девлин пак се наведе и излезе от обхвата му. В ръката си още държеше бельото и панталона.

Пазачът насочи оръжието си към него и изкрещя:

— Хвърли дрехите, задник такъв.