Кен Фолет - Пробуждане

— И той в теб?

— Божичко, не! Той беше на двайсет и пет години и за него аз бях хлапе. Беше много любезен и чаровен с мен, но той бе такъв с всички. — Поколеба се. — Все пак веднъж ме целуна. — Тя се запита дали трябва да казва тия неща на Люк, но просто изпитваше нужда да сподели. — Бяхме останали само двамата в една от стаите и опаковахме кашони с листовки, а аз казах нещо, вече не помня какво, което го накара да се разсмее. „Ти си едно малко бижу, Ели“, каза ми той. Беше човек, който съкращаваше имената на всички свои познати и сто на сто щеше да ти вика Лу, ако те познаваше… Та именно тогава ме целуна право по устните. Малко остана да умра от радост. Той обаче продължи да си опакова листовките, все едно че нищо не се бе случило.

— Мисля, че наистина се е влюбил в теб.

— Може би.

— Поддържаш ли някаква връзка с него?

Тя поклати глава.

— Той почина.

— Толкова млад!

— Убиха го. — Тя с усилие преглътна сълзите си. Последното нещо, което искаше на този свят, бе Люк да си помисли, че още е влюбена в Джак, в спомена за него. — Двама полицаи в извънслужебно време го хванали сам в една уличка и го пребили от бой с железни прътове по поръчка на собствениците на стоманодобивния завод.

— Боже господи! — Люк впери поглед в нея.

— Целият град знаеше кой го е направил, но не арестуваха никого.

Той я хвана за ръката.

— За такива неща съм чел само във вестниците, но си мислех, че преувеличават.

— Жива истина е. Заводите трябва да работят и всеки, който се изпречи на пътя им, ще бъде смазан.

— Каза го така, сякаш промишлеността ни не е по-добра от организираната престъпност.

— Не виждам кой знае каква разлика. Но повече не се занимавам с такива работи. То ми стига. — Люк тъкмо бе започнал да приказва за любов, а тя като последна глупачка бе заговорила за политика. Веднага побърза да поправи грешката си: — А ти? Бил ли си влюбен?

— Не съм сигурен — отвърна колебливо той. — Струва ми се, че не знам какво е любов.

Типичен момчешки отговор. Той се наведе и я целуна и тя се успокои.

Обичаше да го докосва с връхчетата на пръстите си, докато се целуваха, да гали ушите му, да прокарва пръст по челюстта, по врата му. От време на време той отдръпваше глава и изучавайки лицето й, се усмихваше със загадъчна усмивка. После пак я целуваше. Това, от което й ставаше толкова хубаво, бе мисълта, че и той много я харесва.

След малко Люк се отдръпна и въздъхна тежко.

— Чудя се как може на женените да им омръзва толкова бързо — каза той. — Просто не бива да спират и това е.

Елспет обичаше да говори на тема семейство.

— Предполагам, че децата започват да им пречат — засмя се тя.

— Искаш ли някой ден да имаш деца?

Тя затаи дъх. Какво всъщност я питаше?

— Разбира се, че искам.

— Бих искал да са четири.

Също като родителите му.

— Момчета или момичета?

— Смесено.

Пауза. Елспет не смееше да помръдне, камо ли да каже нещо. Тишината се проточи. Най-сетне той се извърна към нея със сериозно изражение на лицето.

— Какво мислиш по този въпрос? Да имаш четири деца?

Ето това бе чакала тя. Усмихната до ушите, Елспет отвърна:

— Ако са твои, с удоволствие.

Той отново я целуна.

Вече им стана съвсем студено да стоят на едно място и Люк неохотно подкара към общежитието на Радклиф.

Докато минаваха по Харвард Скуеър, някаква фигура, застанала отстрани на тротоара, им замаха да спрат.

— Това не беше ли Антъни? — попита Люк смаяно.

Точно той беше, Елспет го видя. С него беше и Били. Люк спря и Антъни се приближи до прозореца.

— Добре че те видях — каза той. — Можеш ли да ми направиш една услуга?

Били беше зад него — трепереше от студ и, изглежда, беше бясна за нещо.

— Какво правите тука? — попита ги Елспет.

— Стана голяма бъркотия. Приятелите от Фенуей заминали да прекарат уикенда на друго място. Явно са объркали нещо датите и сега Били няма къде да отиде.

Били е излъгала къде отива, сети се Елспет. Сега не може да се върне в общежитието, защото лъжата й ще бъде разкрита.

— Отведох я вкъщи. — Имаше предвид общежитията в Кеймбридж, където живееха двамата с Люк. — Мислех да я сложа да спи в нашата стая, а ние двамата с Люк да отидем да спим в библиотеката.

— Вие сте луди! — възкликна Елспет.

Люк се намеси:

— Правили сме го и друг път… И какво се обърка?

— Видяха ни.

— О, не! — ахна Елспет.

Да видят момиче в мъжко общежитие, особено посред нощ, беше сериозно провинение. И мъжът, и момичето изхвърчаваха моментално от университета.