Кен Фолет - Пробуждане

Когато зърна отражението си в една витрина, видя, че оттам го гледа скитник на неопределена възраст. Разглеждайки обаче околните, можеше да различи кой е на двайсет, кой е на трийсет, четирийсет или повече години. Освен това разбра, че автоматично класифицира хората на по-млади и по-възрастни от себе си. Замисляйки се върху това, си даде сметка, че тези, изглеждащи на двайсет, са по-млади от него, а тези на около четирийсет — по-стари. Значи съм някъде по средата, заключи той.

Тези малки победи срещу сполетялата го амнезия го зарадваха много.

Обаче вече съвсем се бе загубил. С досада видя, че се намира на някаква разбита улица с евтини магазинчета — оказиони, заложни къщи и бакалийки, продаващи на социално слаби с купони. Спря на място и се озърна назад, чудейки се какво да прави. На трийсетина метра зад себе си забеляза мъж със зелен габардинен шлифер и шапка, вперил поглед в телевизорите на една витрина.

Люк се намръщи, мислейки: „Този да не би да ме следи?“.

Следящият винаги трябва да е сам, понякога може да носи куфарче или пазарска чанта и винаги изглежда така, сякаш по-скоро се мотае без цел, отколкото върви в определена посока. Човекът със зелената шапка отговаряше точно на тези критерии.

Беше много лесно да провери.

Люк стигна до края на пресечката, мина от другата страна на улицата и тръгна в обратна посока. Когато стигна до другия край, спря на тротоара и се огледа. Зеленият шлифер пак беше на трийсетина метра зад него. Люк отново прекоси улицата. За да отклони евентуални подозрения, той заоглежда входовете, покрай които минаваше, сякаш търсеше определен номер. Измина целия път така и накрая стигна дотам, откъдето бе тръгнал.

Шлифера вървеше след него.

Люк не разбираше нищо, но сърцето му се изпълни с надежда. Човек, който го следи, сигурно знае нещо за него — може би дори и самоличността му.

За да е абсолютно сигурен, че го следят, трябваше да се качи на някакво превозно средство, като по този начин накара сянката му да направи същото.

Въпреки обхваналото го внезапно вълнение, някакъв по-трезв вътрешен глас се обади: „Откъде, по дяволите, знаеш как можеш да провериш дали не те следят?“. Начинът просто бе изникнал в главата му и толкоз. Да не би да се е занимавал със секретна работа, преди да стане скитник?

Щеше да мисли върху това по-късно. Сега му трябваха пари за билет. В джобовете на парцаливите му дрехи обаче нямаше нищо — вероятно бе похарчил и последния си цент за пиене. Но това не беше кой знае какъв проблем. Пари имаше навсякъде около него — в джобовете на хората, в магазините, в такситата, в къщите.

Започна да оглежда заобикалящата го среда с друг поглед. Видя недалеч будка за вестници, която лесно можеше да бъде ограбена, чанти, които лесно можеха да бъдат дръпнати от ръцете на собствениците им, джобове, които с лекота можеше да пребърка. Надникна в едно кафене и видя, че зад бара стои мъж, а масите се обслужват от сервитьорка. Беше му все едно откъде ще започне. Люк влезе.

Очите му бързо обиколиха масите в търсене на дребни, оставени като бакшиш, но явно работата нямаше да бъде толкова лесна. Приближи се към бара. По радиото тъкмо предаваха новините. „Ракетните специалисти твърдят, че Америка разполага с още един шанс да стигне руснаците в надпреварата за контрол над космическото пространство.“ Барманът правеше еспресо — парата се извиваше над бляскавата машина и прекрасният аромат изпълни ноздрите на Люк.

Какво би могъл да каже един скитник?

— Да имате застояли сладки? — попита той.

— Изчезвай оттук! — грубо му отвърна барманът. — И не се връщай.

Люк обмисли дали да не скочи зад бара и да отвори касовия апарат, но това му се стори доста драстично, след като му бяха нужни пари само за билет. Точно в този момент видя онова, което му трябваше. На бара, съвсем близо до него, имаше кутия с цепнатина в капака. На етикета отстрани бе нарисувано дете и под него пишеше: „Помнете тези, които не виждат“. Люк застана така, че тялото му да закрие кутията от погледите на клиентите и сервитьорката. Оставаше да отвлече вниманието само на бармана.

— Дай един десетак — каза му той.

Мъжът изръмжа:

— Ей сега ще ти дам аз на теб един десетак, просяк нещастен такъв!

Той остави каната на бара с трясък и избърса ръце в престилката. За да излезе отвън обаче, трябваше да се наведе под бара и така за секунда губеше Люк от погледа си.

Точно в този момент Люк грабна кутията от бара и мигновено я пъхна под палтото си. Беше отчайващо лека, но вътре нещо дрънна, така че не беше съвсем празна.