Кен Фолет - Пробуждане

Беше изгубил този спор. Отговорните господа бяха решили да управляват ЦРУ с по-здрава ръка. Антъни вярваше, че поверителната работа е за луди глави и авантюристи. Поне така беше по време на войната. Обаче сега в Управлението доминираха бюрократи и счетоводители.

На паркинга той имаше запазено място, обозначено: „Началник техническа служба“, но не му обърна внимание и паркира пред входната врата. Вдигайки поглед към грозната постройка, Антъни се запита дали разрушаването й няма да отбележи края на цяла една епоха. Напоследък губеше все повече и повече битки с тези бюрократи. Все още обаче беше могъща фигура в Управлението. „Техническа служба“ беше евфемистичното наименование на отдела, отговарящ за влизане с взлом, поставяне на подслушвателни устройства в телефоните, опити с медикаменти и други подобни незаконни дейности. Наричаха го отдел „Кални номера“. Постът на Антъни бе основан на личното му досие на герой от войната, както и на няколко успешни преврата след нея. Някои хора обаче искаха да превърнат ЦРУ в онова, което хората си представяха, че е — най-обикновена организация за събиране на информация.

Само през трупа ми, помисли си той.

Но имаше и врагове — по-високостоящи от него служители, обидени от безцеремонните му маниери, слаби и некадърни агенти, на чието издигане той се бе противопоставял, бюрократи, които не одобряваха идеята една правителствена институция да провежда секретни операции. Бяха готови да го съсипят при първата му грешка.

А днес вратът му бе застрашен от брадвата повече от всякога.

Влизайки в сградата, той нарочно изхвърли всички тези притеснения от главата си и се съсредоточи върху проблема на деня — доктор Клод Лукас, известен под името Люк, най-опасния човек в Америка, човекът, застрашаващ всичко онова, на което Антъни бе посветил живота си.

Беше стоял в кабинета си до късно през нощта и си бе отишъл до вкъщи само за да се избръсне и да си смени ризата. Затова сега пазачът във фоайето го погледна изненадано и каза:

— Добро утро, господин Каръл. Много рано се връщате.

— Сънувах едно птиченце, което ми прошепна в ухото: „Я да се връщаш бързо на работа, мързел такъв“. Добро утро.

Пазачът се засмя.

— Господин Максел е в кабинета ви, сър.

Антъни се намръщи. Пит Максел трябваше да бъде с Люк: Да не би да е станало нещо?

Той изтича нагоре по стълбите.

Пит седеше на стола срещу бюрото на Антъни, все още облечен в парцали и с мръсотия по лицето, полузакриваща червения му белег по рождение. Видял Антъни да влиза, той скочи като ужилен и го загледа с виновен израз на лицето.

— Какво стана? — попита го Антъни.

— Люк реши, че иска да остане сам.

Антъни бе предвидил това.

— Кой го пое?

— Саймънс го държи под око. Бетс му помага.

Антъни кимна замислено. Люк се бе отървал от един агент, можеше да се отърве и от втори.

— А паметта му?

— Изчезнала е напълно.

Антъни свали палтото си и седна зад бюрото си. Люк създаваше проблеми, но той бе очаквал това от него и се бе подготвил.

Впери поглед в мъжа срещу себе си. Пит беше добър агент, кадърен и внимателен, но неопитен. Затова пък му бе фанатично предан. Всички млади агенти знаеха, че Антъни лично бе организирал политическо убийство — в Алжир, на Бъдни вечер 1942 година, бе премахнат лидерът на френското правителство на Виши, адмирал Дарлан. Агентите на ЦРУ убиваха хора, но не често, и всички се отнасяха към Антъни със страхопочитание. Обаче Пит му бе задължен за една много специална услуга. В молбата си за започване на работа в Управлението той бе излъгал, заявявайки, че никога не е имал проблеми със закона, но по-късно Антъни откри, че докато е следвал в Сан Франциско, е бил глобен за отношения с проститутка. Можеха да го уволнят начаса за това, но той запази тайната и Пит му беше безкрайно благодарен.

Сега агентът седеше с виновно наведена глава — беше подвел Антъни.

— Няма страшно — успокои го той с бащински тон. — Само ми опиши как точно стана.

С благодарно изражение на лицето Пит отново седна.

— Събуди се полудял — започна той. — Крещеше като луд: „Кой съм“ и други такива. Успокоих го… но допуснах грешка. Нарекох го Люк.

Антъни бе възложил на Пит да го наблюдава, но да не му дава никаква информация.

— Няма значение. Това не е истинското му име.

— После той ме попита кой съм и аз му казах: „Аз съм Пит“. Просто се изпуснах, без да искам. Така страшно крещеше, че трябваше някак си да го успокоя.