Кен Фолет - Пробуждане

Люк напрегнато попита:

— Кой ви видя?

— Джеф Пиджин и още цяла тайфа.

— Е, Джеф е готин, обаче кои са били другите?

— Не съм сигурен. Беше тъмно, пък и всички бяха пияни. Утре сутринта ще поговоря с тях.

Люк кимна.

— А сега какво ще правите?

— Били има братовчед, който живее в Нюпорт, Род Айлънд — отвърна Антъни. — Ще я откараш ли дотам?

— Какво? — подскочи Елспет като ужилена. — Ами че дотам са осемдесет километра!

— Какво толкова? Час-два, не повече — каза Антъни спокойно. — Какво ще кажеш, Люк?

— Разбира се — отвърна Люк.

Елспет знаеше, че Люк ще се съгласи. За него бе въпрос на чест да помогне на приятел, независимо от трудностите. Въпреки това се ядоса.

— Хей, благодаря ти много — каза весело Антъни.

— Няма проблем — каза Люк. — Всъщност има проблем. Колата е двуместна.

Елспет отвори вратата и слезе.

— Заповядай — каза тя нацупено.

Срам я беше от самата себе си, че реагира така невъздържано. Люк беше прав да помага на изпаднал в нужда приятел. Но никак не й харесваше мисълта, че Люк ще прекара два часа сам с такава секси мацка като Били Джоузефсън.

Люк усети недоволството й и каза:

— Елспет, върни се. Първо ще закарам теб.

Тя се опита да се покаже великодушна:

— Няма нужда. Антъни ще ме изпрати. А на Били, като я гледам, й е адски студено.

— Добре, щом си сигурна — кимна Люк.

Нещо много бързо се съгласи, каза си Елспет.

Били целуна Елспет по бузата.

— Не знам как да ти благодаря — каза тя, влезе в колата и затвори вратата, без да се сбогува с Антъни.

Люк им махна и потегли.

Антъни и Елспет останаха на тротоара, загледани в стопяващата се в мрака кола.

— Мамка му! — каза с ожесточение Елспет.

Денят се промъкваше крадешком в студения град. Хората излизаха от къщите и присвиваха очи срещу ледения, режещ вятър, докато тичешком прекосяваха улиците, бързайки да стигнат до топлината на магазините, хотелите и ресторантите, където работеха.

Люк вървеше без посока — след като нямаше никакво значение по коя ще поеме, улиците му изглеждаха едни и същи. Може би, мислеше си той, ей сега като свърна зад оня ъгъл, изведнъж ще усетя, че съм на познато място — улицата, на която съм отрасъл, или пък тази, на която се намира работното ми място. Но зад всеки ъгъл го очакваше разочарование.

Със засилването на слънчевата светлина той започна да се взира в лицата на хората, с които се разминаваше. Някой от тях можеше да се окаже приятел, баща или дори син. Непрекъснато се надяваше, че някой ще улови погледа му, ще спре, ще го прегърне и ще каже: „Люк, какво е станало с теб? Я ела с мен вкъщи, кажи с какво да ти помогна?“. Но роднините можеха и да му обърнат гръб, като го видят. Може да е обидил с нещо семейството си. А може и изобщо да не живее в този град.

Започна да разбира, че едва ли ще извади късмет. Никой минувач нямаше да го прегърне с радостни възгласи, нито пък той щеше да познае някоя улица. Да се разкарваш из града и да се надяваш на късмет не можеше да бъде никаква стратегия. Трябваше му някакъв план. Сигурно имаше някакъв начин да разбере кой е.

Запита се дали не го водят за изчезнал. Знаеше — неизвестно откъде — че такъв списък сигурно има. И в него е описанието му, адресът и всичко. Но у кого е този списък? Трябва да е в полицията.

Спомни си, че преди малко мина покрай полицейски участък. Рязко спря и тръгна в обратна посока. Но докато изпълняваше маневрата, се блъсна в млад мъж в масленозелен габардинен шлифер и кепе в тон с шлифера. Погледите им се срещнаха и за един кратък миг сърцето на Люк се изпълни с надежда, че са го познали. Човекът обаче бързо погледна смутено встрани и продължи, без да каже дума.

Преглъщайки разочарованието, Люк се опита да продължи. Но се оказа трудно, защото той бе завивал в пресечки и минавал през улици съвсем случайно, без да ги запомни. Тъй или иначе, нямаше начин рано или късно да не стигне до някой полицейски участък.

Докато вървеше, се опита да подходи аналитично и по този начин да посъбере малко информация за себе си. Видя как един висок мъж със сиво бомбе пали цигара и удовлетворено вдъхва цигарения дим, но Люк не изпита желание да направи същото. Явно не беше пушач. Гледайки колите, той си даде сметка, че знае, че тези с нисък и издължен профил, които му харесваха повече от останалите, са нов модел. Това му даде основание да заключи, че обича бързите коли и му се стори, че умее да шофира. Освен това разбра, че знае марките и моделите на повечето от тях. Това бе информация, която не бе забравил, както и да говори английски.