Кен Фолет - Пробуждане

— Смяташ ли да нарушиш вечерния час довечера?

Студентките от Радклиф трябваше да са в общежитието до десет часа. Можеха да получат разрешение да останат до по-късно, но името им трябваше да се впише в дневник, като заедно с това се посочваше къде отиват и кога ще се върнат — времето за връщане се проверяваше. Обаче те бяха умни момичета и сложните правила само ги вдъхновяваха да измислят най-оригинални решения.

Били отговори:

— Казала съм, че ще спя у една моя леля, дошла да ме види, която е наела апартамент в „Риц“. А каква е твоята версия?

— Нямам такава. Имам обаче прозорец на приземния етаж, който ще е отворен през цялата нощ.

Били сниши глас:

— А всъщност ще остана у едни приятели на Антъни във Фенуей.

Антъни засрамено каза на Елспет:

— Приятели на майка ми, които имат голям апартамент. Не ме гледай с такъв старомоден поглед, те са ужасно почтени хора.

— Дано — отвърна с подчертана откровеност Елспет и със задоволство видя как Били се изчерви. Обръщайки се към Люк, тя го попита: — В колко часа започва филмът, скъпи?

Той погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме.

Люк бе взел някаква кола назаем за уикенда. Беше двуместен форд, на десет години, и смачканата му форма го правеше да изглежда като антика сред издължените силуети на колите наоколо.

Люк управляваше майсторски старата кола, изпитвайки видимо удоволствие от шофирането. Двамата влязоха в Бостън. Елспет се запита дали не е била малко дръпната с Били. Е, може би само малко, каза си тя, но няма да седна да проливам горчиви сълзи я!

Двамата отидоха в Лоус Стейт Тиътър да гледат последния филм на Алфред Хичкок, „Подозрението“. В тъмното Люк прегърна Елспет и тя се притисна към него, скланяйки глава на рамото му. Жалко само, че избраха филм за нещастен брак.

Някъде около полунощ двамата се върнаха в Кеймбридж и спряха на Мемориъл Драйв с лице към река Чарлс, съвсем близо до хангарите с лодки. Колата нямаше парно, затова Елспет вдигна яката на коженото си палто и се примъкна към Люк да се стопли.

Заговориха за филма. Според Елспет в реалния живот героинята на Джоан Фонтейн, потиснато момиче, отгледано от родители със закостенели възгледи, никога не би могла да се привърже към опасния герой, пресъздаден във филма от Кари Грант.

— Не — възрази Люк. — Тя си падна по него именно защото беше опасен.

— Значи опасните хора са по-привлекателни?

— Точно така.

Елспет извърна глава и отправи поглед към отражението на луната в неспокойната повърхност на водата. Били Джоузефсън е опасна, каза си тя.

Люк усети раздразнението й и смени темата:

— Днес следобед професор Дейвис ми каза, че ако искам, мога да кандидатствам за магистърска степен тук, в Харвард.

— По какъв повод го каза?

— Споменах му, че се надявам да направя това в Колумбийския университет. А той каза: „Защо? Стой си тук“. Обясних му, че семейството ми е в Ню Йорк и той рече: „Семейство ли? Хм“. Просто така. Все едно че не бих могъл да бъда сериозен математик, щом искам да се виждам с малката си сестричка.

Люк беше най-големият от четири деца. Майка му бе французойка. Баща му се запознал с нея в Париж в края на Първата световна война. Елспет знаеше, че е много привързан към двамата си братя, но направо умира за единайсетгодишната си сестра.

— Професор Дейвис е ерген — забеляза тя. — Живее само за работата си.

— А ти мислила ли си да кандидатстваш за магистърска степен?

Сърцето на Елспет за миг спря да бие.

— А трябва ли?

Да не би да я моли да отиде с него в Колумбия?

— Ти си по-добра математичка от доста харвардски студенти.

— Винаги съм искала да работя в Държавния департамент.

— Това означава да живееш във Вашингтон.

Елспет бе сигурна, че Люк не е планирал този разговор. Той просто размишляваше на глас. Беше типично за мъжете да разсъждават според моментното си настроение за неща, касаещи целия им живот. Обаче изглеждаше недоволен, че двамата може да продължат да учат в различни градове. Разрешението на дилемата за него е очевидно, както и за мен, помисли си тя, изтръпнала от щастие.

— Била ли си влюбена някога? — попита я той изведнъж ни в клин, ни в ръкав. И усетил, че е задал изненадващ въпрос, бързо добави: — Всъщност това е много личен въпрос и не би трябвало да питам.

— Няма нищо — отвърна тя. Нямаше нищо против да говори за любов. — Откровено казано, била съм. — Наблюдаваше лицето му, осветено от луната, и със задоволство забеляза кратката сянка на недоволство, минала през него. — Когато бях на седемнайсет, в Чикаго се водеха диспути в Профсъюза на стоманолеярите. По онова време политиката ме интересуваше много. Помагах им там — носех съобщения, ходех за кафе. Работех с един организатор, който се казваше Джак Ларго, и се влюбих в него.