Елспет се изкъпа набързо. Увита в хавлията си, тя седна на тоалетката, за да се гримира. Взе часовника си и го сложи до спиралата, за да може всеки момент да види кога са минали трийсетте минути.
Когато за първи път заговори с Люк, беше седнала по същия начин пред една тоалетка и бе увита в халат. Беше се случило по време на така наречения „лов на гащички“. Късно една вечер няколко момчета от Харвард, някои от тях пийнали, се бяха промъкнали в общежитието през един прозорец на приземния етаж. Сега, почти двайсет години след случката, й се струваше невероятно да си мисли, че на нея и на останалите момичета не може да им се случи нищо по-лошо от това да им откраднат бельото. „Дали тогава светът не беше по-невинен?“, запита се тя.
Люк случайно бе попаднал в нейната стая. Беше третокурсник, математик, като нея. Макар че бе с маска, тя го позна по дрехите — убитосиво сако от туид с мушната в джобчето бяла кърпичка на червени точки. Останал сам с нея, Люк изведнъж като че ли се смути, сякаш внезапно осъзнал, че това, което върши, е глупаво. Тя се усмихна и сочейки гардероба, каза само:
— Най-горното чекмедже.
Той взе чифт гащички с дантелки по краищата и Елспет усети бодване под лъжичката — бяха скъпи. На другия ден обаче той я помоли за среща.
Опита се да съсредоточи мислите си върху грима. Тази сутрин й бе особено трудно да го направи, защото не бе спала добре, фондьотенът заглаждаше бузите й, а светлорозовото червило придаваше на лицето й лъчезарно изражение. Можеше да има научна степен по математика от Радклиф, но на работа трябваше да изглежда като манекен.
Елспет среса косата си. Беше кафяво-червеникава, с модна прическа — дълга до брадичката, а отзад подвита навътре. Облече се бързо с вталена рокля без ръкави в убитозелено и препаса коженото коланче около кръста си.
Откакто се бе опитвала да се свърже за последен път с Антъни, бяха минали двайсет и девет минути.
Докато чакаше да мине и последната минута, тя се замисли за числото 29. Бе просто число — не се делеше на никое друго, с изключение на себе си и на 1 — и в него нямаше нищо интересно. Единственото необичайно нещо в него беше, че 29 плюс 2х² дава просто число за всяка стойност на х до 28. Тя запресмята редицата в главата си — 29, 31, 37, 47, 61, 79, 101, 127…
Елспет вдигна телефона и отново набра кабинета на Антъни.
Никакъв отговор.
Елспет Туоми се влюби в Люк още след първата му целувка.
Повечето от харвардските момчета си нямаха и представа как се целува. Или притискаха устните ти, мъчейки се да докажат колко са страстни, или отваряха устата ти така, сякаш си зяпнала пред зъболекар. Когато Люк я целуна пет минути преди полунощ в сенките на Радклифското общежитие, целувката му също бе страстна, но в същото време и нежна. Устните му бяха в непрекъснато движение — не само по устата, а и по бузите, по очите, по шията. Връхчето на езика му внимателно се опитваше да си пробие път през устните й, учтиво искайки разрешение да влезе, и тя дори не се и престори, че се колебае. След това, седнала сама в стаята си, тя бе застанала пред огледалото и бе прошепнала:
— Обичам го.
Това бе станало преди шест месеца и оттогава чувството се бе засилило. Виждаха се с Люк почти всеки ден. И двамата вече караха последна година. Срещаха се, кажи-речи, всеки ден или на обяд, или да учат заедно. Уикендите прекарваха почти винаги заедно.
Не беше необичайно студентка последна година да се обвърже със студент от Харвард или с някой млад преподавател. Щяха да се оженят през лятото, да отидат на дълъг меден месец и след като се върнат, да се преместят в някой апартамент. Щяха да започнат работа и след година — година и нещо щеше да им се роди първото дете.
Люк обаче не бе споменавал нищо за женитба.
Тя си го припомни — седнал в сепарето в бара на „Фланагън“, той спореше с Бърн Ротетън, висок студент последна година, с рунтави тъмни мустаци и обидено изражение на лицето. Тъмната коса непрекъснато падаше на челото на Люк и той я отмяташе с привично движение на лявата ръка. Когато остарее, помисли си тя, и е на някой отговорен пост, сигурно ще й слага брилянтин, за да не пада, и няма да е толкова секси.
Както много студенти и преподаватели в Харвард, Бърн беше комунист.
— Баща ти е банкер — тъкмо казваше той на Люк с неприязън. — И ти ще станеш банкер. Разбира се, че за теб капитализмът е супер.
По шията на Люк плъзна червенина. Наскоро бяха писали за баща му в „Тайм“, посочвайки го като един от десетимата, станали милионери след Голямата депресия. Обаче както на Елспет се струваше, той не се изчерви за това, че беше богато хлапе, а защото бе привързан към семейството си и не обичаше да говорят лоши неща за баща му. Тя се ядоса заради него и се обади възмутено:
Читать дальше