Кен Фолет - Пробуждане

— Хей! Хей, вие!

Пит само изхъмка: „Ох, мамка му!“ и закрачи по-бързо.

Към тях, изпълнен със справедливо възмущение, се носеше набит мъж, стегнат в безупречна железничарска униформа.

— Ей, негодници, откъде изникнахте?

Пит умолително проплака:

— Ама ние си тръгваме, тръгваме си.

Люк обаче изпита срам, че някакъв си дебел служител го гони от гарата.

Човекът нямаше намерение да ги остави да си идат току-тъй.

— Спали сте тука, нали? — викна той ядосано, продължавайки да тича към тях. — А знаете, че не е позволено.

Люк се ядоса, че му се карат като на ученик, макар да схващаше, че май го е заслужил. Наистина беше спал в проклетата тоалетна. Потисна желанието си да отвърне нещо язвително и ускори крачка.

— Това да не ви е приют — не спираше униформеният. Стигна Люк и го блъсна по рамото. — Проклети скитници! Марш оттук!

Люк спря и рязко се обърна към него.

— Не ме докосвай! — каза той, изненадан от спокойната заплаха в гласа си. Униформеният се закова на място. — Тръгваме си, значи не е необходимо да крещиш, ясен ли съм?

Мъжът отстъпи назад, видимо уплашен.

Пит дръпна Люк за ръката.

— Да вървим.

Люк отново изпита срам. Човекът си гледаше работата, той и Пит бяха скитници и един служител на гарата имаше пълното право да ги изхвърли навън. Нямаше защо да го напада.

Двамата минаха под величествената арка. Около входа бяха паркирани няколко коли, но улиците бяха пусти. Беше ужасно студено и Люк се загърна в парцаливите си дрехи. Беше мразовита утрин във Вашингтон — може би януари или февруари. Запита се коя година.

Пит свърна вляво, явно много добре знаеше накъде върви. Люк го последва.

— Къде отиваме? — попита го той.

— Знам една евангелистка църква на Ейч стрийт, където дават безплатна закуска, стига да нямаш нищо против да изпееш някой и друг химн.

— Така съм огладнял, че мога да им изпея цяла оратория.

Пит уверено го водеше през плетеницата улички, криволичещи през някакъв евтин квартал. Градът още не се бе събудил. Къщите бяха тъмни, магазините — затворени, мръсните и надраскани с надписи будки за вестници — също. Вдигайки поглед към един прозорец, закрит с евтино перде, Люк си представи човека вътре, заспал под камара одеяла, свит до топлия задник на жена си, и изпита завист. Изглежда, неговото място бе тук, сред тези мъже и жени, които излизат преди съмване на студа, докато обикновените хора още спят. Например като този мъж, облечен в дочени дрехи, явно бързащ към работното си място. Като този велосипедист, увит в шалове и ръкавици. Като самотната жена, жадно дърпаща от цигарата в ярко осветения автобус.

Главата му вреше и кипеше от тревожни въпроси. Откога е пияница? Опитвал ли се е някога да остави алкохола? Има ли семейство, което би могло да му помогне? Къде се е запознал с Пит? Откъде са взели пиенето? И къде са го изпили? На Пит обаче май не му се говореше и Люк потисна нетърпението си, надявайки се, че след като хапне малко, другарят му може да стане по-словоохотлив.

Двамата стигнаха до малка църква, изправила предизвикателно снага между едно кино и магазин за тютюн. Влязоха през страничния вход и по стълбите се спуснаха в мазето. Люк се озова в дълга зала с нисък таван — криптата, сети се той. В единия й край се виждаха пиано и малък амвон, в другия — кухненски бокс. Между тях се простираха три реда маси на дървени магарета и пейки. На тях бяха седнали трима скитници — по един на маса — и търпеливо се взираха в празното пространство пред себе си. В кухненския бокс едра жена разбъркваше голяма тенджера. До нея белобрад мъж с якичка на свещеник около врата вдигна поглед към тях и се усмихна.

— Влизайте, влизайте — подкани ги с бодър глас той. — Влезте на топло.

Люк му хвърли предпазлив поглед, питайки се дали е истински.

А вътре наистина беше топло, особено след зимния студ навън. Люк разкопча охлузения си шлифер, а Пит каза:

— Добро утро, пастор Лонегън.

— Идвали ли сте тук? — попита пасторът. — Забравил съм името ви.

— Аз съм Пит, а той е Люк.

— Двамата апостоли, а? — Ведрото му настроение изглеждаше неподправено. — Малко сте подранили за закуска, но има току-що сварено кафе.

Люк се запита как може Лонегън да се държи така весело, след като е трябвало да стане толкова рано, за да сервира закуска на зала, пълна с отрепки като него и Пит.

Пасторът им наля кафе в дебелостенни чаши.

— Мляко и захар?

Люк не знаеше дали обича да си слага мляко и захар в кафето.