Кен Фолет - Пробуждане

Ярка светлина заля помещението и той се огледа. Облицовани с бели фаянсови плочки стени, ред тоалетни кабинки с отворени врати. В единия ъгъл се виждаше нещо, прилично на купчина стари дрехи. Запита се как е попаднал тук. Отново се съсредоточи. Какво е станало снощи? Не можа да си спомни.

Истеричният страх започна да се връща, защото изведнъж разбра, че не може да си спомни нищо .

Стисна зъби, за да не изкрещи. Вчера… завчера… нищо. Как се казваше? Не знаеше.

Той се извърна към редицата мивки. Над тях имаше дълго огледало. От тях го гледаше мръсен скитник, облечен в парцали, със сплъстена коса, мръсно лице и налудничави, разширени от ужас очи. Той се взира в скитника една-две секунди, после откритието го удари като гръм. Отстъпи назад, отворил уста в безмълвен и ужасен вик. Непознатият от огледалото направи същото. Скитникът беше той.

Повече не можа да удържи плисналата се отвътре като вълна паника. Отвори уста и разтърси стените с ужасения си вик:

— Кой съм аз?

Купчината парцали в ъгъла стреснато се размърда. Претърколи се на една страна, появи се лице и недоволен глас промърмори:

— Ти си Люк, тъпанар такъв. Какво ревеш като болен слон?

Името му беше Люк.

Изпита гореща благодарност за това, че го узна. Не беше кой знае какво, но поне му даваше отправна точка. Впери поглед в другаря си. Беше облечен в някакво раздърпано палто, завързано през кръста с връв вместо колан. Младо и мръсно лице, с лукаво изражение. Човекът разтърка очите си и промърмори:

— Боли ме главата.

Без да сваля поглед от него, Люк попита:

— Ти кой си?

— Аз съм Пит, малоумник такъв, не виждаш ли?

— Не мога… — Люк преглътна с усилие, сподавяйки паниката си. — Изгубил съм паметта си!

— Не съм изненадан. Вчера ти изпи по-голямата част от бутилката. Цяло чудо е, че не си си загубил главата. — Той облиза устни. — Едва успях да се вредя за тоя шибан бърбън.

Бърбънът обяснява махмурлука, каза си Люк.

— Но защо съм изпил цяла бутилка?

Пит се изсмя подигравателно.

— Това е най-тъпия въпрос, който съм чувал. Ами че за да се напиеш, разбира се!

Люк се ужаси. Беше пияница, скитник, който спи в обществени тоалетни.

Жаждата направо го разкъсваше. Той се наведе над една от мивките, пусна студената вода и пи направо от крана. Почувства се по-добре. Избърса уста и се насили отново да погледне в огледалото.

Лицето вече бе по-спокойно. Налудничавият израз бе изчезнал, заменен от смутен и нищо неразбиращ поглед. От огледалото го гледаше мъж на възраст между трийсет и пет и четирийсет години, с тъмна коса и сини очи. Нямаше брада, нито мустаци… просто остро и кой знае откога небръснато тъмно стърнище.

Извърна се към другаря си.

— Люк кой? — попита. — Как ми е фамилията?

— Люк… някой си… Откъде, по дяволите, да знам?

— Как съм стигнал до това положение? И от колко време продължава? Защо е станало така?

Пит се изправи на крака.

— Трябва да закуся — каза той.

Люк изведнъж разбра, че е гладен. Запита се дали има пари. Претърси джобовете си… парцаливия шлифер, сакото, панталоните. Всички бяха празни. Нямаше пари, нямаше портмоне, нямаше дори кърпичка. Нищо, за което да се хване.

— Пълен фалит — обяви той.

— А стига бе! — каза Пит, без дори да влага сарказъм в тона си. — Хайде — подкани го той и се повлече към изхода.

Когато излезе навън, чакаше го нов удар. Озова се в някакъв огромен храм, празен и призрачно тих. В мраморния под бяха вбити редици дървени пейки — също като в църква, очакваща някакво непознато и безплътно паство. По цялата зала, качени високо по мраморните корнизи, стояха на стража някакви сюрреалистични каменни воини с шлемове и щитове, охраняващи светото място. През замаяния ум на Люк мина налудничавата мисъл, че е бил принесен в жертва при някакъв странен ритуал, чиято цел е била да му бъде отнета паметта.

Обхванат от страхопочитание, той се обърна шепнешком към Пит:

— Къде се намираме?

— В Юниън Стейшън, Вашингтон, окръг Колумбия.

Някакво реле щракна в съзнанието на Люк и всичко като че ли вече доби смисъл. Погледът му с облекчение се спря на мръсотията по стените, на дъвките, залепени по мраморния под, на празните опаковки и пакети от цигари, сметени в единия ъгъл. Намираше се в огромна гара рано сутринта и пътниците още ги нямаше. Беше се изплашил като дете, представящо си чудовища в тъмната стая.

Пит се отправи към смайваща с размерите си триумфална арка, над която пишеше „Изход“. Зад тях прозвуча агресивен глас: