Кен Фолет: Пробуждане

— Да, благодаря — каза той, налучквайки.

Взе чашата и отпи. Течността бе гъста като каймак и адски сладка. Реши, че вероятно го обича чисто. Но сега то потисна глада му и той бързо го изпи до капка.

— След няколко минути ще си кажем молитвата — продължи пасторът със същия бодър тон. — И когато свършим, прочутата овесена каша на госпожа Лонегън ще е готова.

Люк си каза, че резервите му са неоснователни. Пастор Лонегън бе такъв, какъвто изглеждаше — ведър човек, обичащ да помага на хората.

Люк и Пит седнаха на грубо скованите маси и Люк разгледа другаря си. До този момент бе успял да види само мръсното лице и парцаливите дрехи. Сега видя, че по него няма и помен от признаците, съпътстващи всеки дългогодишен алкохолик — никакви спукани вени, никаква съсухрена кожа, белеща се от лицето, никакви рани или отоци. Вероятно бе много млад, по негова преценка — на около двайсет и пет години. Имаше обаче един недостатък. От дясното му ухо започваше червен белег по рождение и стигаше до челюстта му. Зъбите му бяха неравни и черни. Тъмните мустачки вероятно бяха пуснати с цел да отвлекат вниманието от лошите зъби още от времето, когато се е грижел за външността си. Люк усети у него някакъв потиснат гняв. Вероятно си бе изградил теория, че страната е била съсипана от хората, които мрази — китайски имигранти, изобретателни негри или някаква секретна общност от десетина богаташи, тайно дърпащи конците на стоковите борси.

— Какво си се вторачил такъв? — изръмжа Пит.

Люк сви рамене и не отговори. На масата имаше вестник, сгънат на кръстословицата, и парченце молив, оставено върху нея. Люк хвърли ленив поглед към почти празните квадратчета, после взе моливчето и започна да ги попълва.

Залата постепенно се пълнеше със скитници. Госпожа Лонегън приготви купчина тежки купи и наръч лъжици. Люк попълни цялата кръстословица, с изключение на един въпрос с шест букви — „Принц Датски“. Пастор Лонегън надникна през рамото към попълнените квадратчета и изумено вдигна вежди, обръщайки се тихо към жена си:

— О, гледай какъв благороден ум пропада тук!

Люк моментално се сети за шестте букви и ги попълни — „Хамлет“. После се запита: „А откъде знам това?“.

Той разгъна вестника и погледна първа страница, търсейки датата. Беше сряда, 29 януари 1958-а година. Погледът му попадна на заглавието: „Американската лунна програма остана на Земята“. Той се зачете в статията:

„Кейп Канаверал, вторник. Днес американският военноморски флот се отказа от втория си опит да изстреля космическата си ракета «Вангард» заради технически проблеми.

Решението се взема два месеца след като опитът за изстрелване на първия «Вангард» претърпя унизителен неуспех, тъй като ракетата експлодира две минути след запалването. Американските надежди да бъде изстрелян изкуствен спътник на Земята, съперничещ на съветския «Спутник», вече са насочени към военната ракета «Юпитер».“

Пианото издаде рязък звук и Люк вдигна глава. Госпожа Лонегън свиреше встъпителните акорди на познат химн. Двамата с мъжа й започнаха да пеят „Какъв приятел имаме в лицето на Исус“ и Люк се включи, зарадван, че си го спомня.

Този бърбън има странен ефект, помисли си той. Можеше да решава кръстословици и да пее химни по памет, а не знаеше името на майка си.

След химна пастор Лонегън почете малко от Библията и каза на всички, че могат да се спасят. Тези хора тук наистина имат нужда от спасение, помисли си Люк. Въпреки това не смееше да се уповава на Христос. Първо трябваше да разбере кой е.

След това пасторът държа кратка импровизирана проповед, после всички изпяха благодарствената молитва, наредиха се на опашка и госпожа Лонегън напълни купите им с гореща овесена каша със сироп. Люк изяде три купи. След това се почувства много по-добре. Махмурлукът бързо изчезваше.

Нямащ търпение да започне с въпросите, той се приближи до пастора.

— Сър, друг път виждали ли сте ме тук? Загубил съм паметта си.

Лонегън се вгледа в него.

— Знаете ли, май не съм ви виждал. Но всяка седмица през това място минават стотици, така че може и да бъркам. На колко години сте?

— Не знам — отвърна Люк, чувствайки се глупаво.

— Малко под четирийсетте, като ви гледам. Животът ви едва ли е бил особено труден. Тези неща оставят своя отпечатък върху човека. А вие ходите като на пружини, кожата ви под мръсотията е чиста и умът ви е достатъчно пъргав да реши кръстословица. Оставете пиенето веднага и пак ще можете да водите нормален живот.