Кен Фолет - Пробуждане

Пит изглеждаше смазан, докато признаваше грешките си, но Антъни махна великодушно с ръка.

— Няма значение, карай нататък.

— Заведох го в църквата точно както бяхме планирали. Но той почна да задава много точни въпроси. Попита пастора дали го е виждал по-рано.

Антъни кимна.

— Няма какво да се изненадваме. По време на войната беше най-добрият ни агент. Може да е изгубил паметта си, но не и инстинкта.

Разтърка лицето си с длани да прогони обхваналата го умора.

— Опитах се да избегна въпросите му, свързани с миналото. Обаче ми се стори, че той се досети какво правя… После ми каза, че иска да остане сам.

— А нещо друго да е научил? Нещо, което евентуално би го отвело до истината?

— Не. Прочете една статия във вестника за космическата програма, но ми се стори, че това не му направи никакво впечатление.

— Друг някой да е забелязал нещо странно с него?

— Пасторът се изненада, че Люк реши кръстословицата. А по-голямата част от скитниците не могат дори да четат.

Щеше да е трудно, но не и непоправимо — точно както бе очаквал Антъни.

— А къде е Люк сега?

— Не знам, сър. Стив ще се обади веднага щом има възможност.

— Когато се обади, върни се и се присъедини към него. Каквото и да става, Люк не бива да ни се изплъзва.

— Окей.

Белият телефон на бюрото иззвъня — директната му линия. Той впери поглед в него. Много малко хора знаеха този номер.

Антъни вдигна слушалката.

— Аз съм — чу се гласът на Елспет. — Какво става?

— Спокойно — отвърна той. — Всичко е наред.

Сянката последва Люк по Осма улица.

Вече бе съвсем светло и макар улицата да гъмжеше от хора, Люк с лекота държеше сивото бомбе под око, наблюдавайки го как се мярка между главите на хората по тротоарите. Обаче, след като пресече Пенсилвания Авеню, сянката изчезна от погледа му. Люк отново се запита дали не си въобразява разни неща. Беше се събудил в някакъв объркан свят, в който май всичко бе възможно. Може би само си бе мислил, че го преследват. Но всъщност сам не си вярваше и едва минутка след това забеляза Зеления шлифер да излиза от една сладкарница.

— Toi, encore — каза си той тихо. — Пак ти.

За миг се запита защо бе казал това на френски, после изхвърли мисълта от главата си. В момента имаше по-важни неща. Вече не подлежеше на съмнение — двама души го следяха, сменяйки се с обиграна лекота и ритъм. Явно бяха професионалисти.

Опита се да осмисли какво означава това. Сивото бомбе и Зеления шлифер може би са ченгета — той може да е извършил някакво престъпление, да е убил някого в пияно състояние. Можеше и да са шпиони — ЦРУ или КГБ — макар че едва ли боклук като него ще седне да се занимава с шпионаж. Най-вероятно имаше жена, изоставена преди много години, която иска да се разведе с него и е наела частни детективи, за да се сдобие с доказателство за това как живее. (Може би именно тя е французойка.)

Обаче нито една от възможностите не му харесваше. Въпреки това се почувства окрилен. Онези вероятно знаеха кой е. Каквато и причина да имаха да го следят, сигурно знаеха нещо за него. Най-малкото — знаеха за него повече, отколкото самият той.

Люк влезе в една тютюнопродавница и си купи пакет „Пел Мел“, плащайки с част от дребните, които бе откраднал. Когато отново излезе навън, Зеления шлифер бе изчезнал, отново заменен от Сивото бомбе. Люк продължи нататък до края на улицата и сви в първата пресечка.

До тротоара бе спрял един камион на „Кока-кола“ и шофьорът му стоварваше каси, носейки ги в ресторанта отсреща. Люк слезе на улицата и се скри зад задницата на камиона, така че да гледа към ъгъла, без да може да бъде забелязан оттам.

Само след минутка Сивото бомбе се появи, крачейки бързо и заничайки по входовете за него.

Люк легна на земята и се претърколи под камиона. После погледна отдолу и забеляза бързо крачещите сини панталони и тъмни обувки на този, който беше като негова сянка.

Човекът закрачи още по-бързо, явно притеснен, че го е изтървал. Отиде до края на пресечката, огледа се нервно, после бързо се върна назад. Влезе в ресторанта и минутка след това отново излезе. Обиколи камиона, върна се на тротоара и продължи нататък с бърза крачка, която след малко се превърна в лек бяг.