Кен Фолет - Пробуждане

— Хей, ама аз сигурно ще имам най-много от всички! — възкликна зарадвано той. — Благодаря, мамо.

Закуската й бе изстинала, затова пък Лари бе щастлив.

Вън се чу клаксон от кола и Били набързо се огледа в огледалото в коридора. Къдравата й тъмна коса бе сресана небрежно, нямаше грим, с изключение на молива, който не бе успяла да изтрие снощи. Беше облечена в огромен розов пуловер… но ефектът бе някак си доста секси.

Задната врата се отвори и в коридора влезе Рой Бродски. Рой беше най-добрият приятел на Лари и двамата се поздравиха шумно и ентусиазирано, сякаш не бяха се виждали не от снощи, а от няколко месеца. Били вече бе забелязала, че Лари дружеше само с момчета. В детската градина бе друго — там момчетата и момичетата си играеха, без да се делят. Тя се запита каква ли е тази промяна, ставаща в психиката на петгодишните хлапета, която ги кара да предпочитат деца от техния пол.

Рой бе последван от баща си Харолд — добре изглеждащ мъж с топли кафяви очи. Харолд Бродски бе вдовец — майката на Рой бе загинала при автомобилна катастрофа. Той бе преподавател по химия в университета „Джордж Вашингтон“. Били и Харолд излизаха заедно. Той я погледна с обожание и каза:

— Божичко, изглеждаш страхотно!

Тя му се усмихна и го целуна по бузата. Както Лари, така и Рой бе помъкнал чанта, пълна с празни кутии. Били се обърна към Харолд:

— Трябваше ли да обереш всички празни кутии от къщата си?

— Да. Събрал съм кофички от кисело мляко, кутии от шоколадови бонбони и какво ли не. Освен това съм сложил и шест картонени ролки от тоалетна хартия.

— По дяволите, не се сетих за тоалетната хартия!

Той се засмя.

— Питах се дали не би искала да вечеряме довечера у дома.

Били се изненада.

— Ти ли ще готвиш?

— Не съвсем. Смятах да помоля госпожа Райли да сготви нещо, което после само да притопля.

— Добре — отвърна тя.

Досега не я бе канил на вечеря у тях. Обикновено ходеха на кино, на концерти с класическа музика или на коктейли и купони в домовете на негови колеги от университета. Запита се какво ли го е накарало да я покани.

— Довечера Рой ще ходи на рожден ден на свой приятел и ще остане да спи там. Ще имаме възможност да си поприказваме, без опасност някой да ни прекъсне.

— Добре — замислено каза Били.

Разбира се, биха могли да си поприказват, без опасност някой да ги прекъсва, и в някой ресторант. За да я кани у дома си, когато синът му няма да се прибира, Харолд явно имаше нещо съвсем друго наум. Тя го погледна. Изражението му бе открито и искрено — очевидно се досещаше какво си е помислила.

— Би било чудесно — добави тя.

— Ще те взема някъде към осем. Хайде, момчета!

Той подкара децата пред себе си и тримата излязоха през задната врата. Лари тръгна, без да каже довиждане, но Били вече знаеше — това е признак, че всичко е наред. Когато бе притеснен от нещо или му беше зле, той се хващаше за полата й и не искаше да ходи никъде.

— Харолд е добро момче — каза майка й. — Гледай да се омъжиш за него, преди да е променил намеренията си.

— Няма да ги промени.

— Искам просто да ти кажа да не бързаш да насилваш нещата.

Били й се усмихна.

— Нищо не ти убягва, а, мамо?

— Може да съм стара, но не и глупава.

Били почисти масата и изхвърли закуската си в кошчето за боклук. Набързо оправи леглото си, после това на Лари и на майка си и натика чаршафите в торбата за пране. Посочи я на майка си и каза:

— Когато дойде човекът от пералнята, трябва само да му я подадеш. Запомни ли, мамо?

Все едно че не я е чула, майка й каза:

— Свършиха хапчетата ми за сърце.

— Исусе Христе! — Рядко негодуваше пред майка си, но вече бе на края на нервите си. — Мамо, днес ми е много натоварен ден и нямам никакво време да ходя до проклетата аптека!

— Ами какво да направя, като свършиха?

Най-дразнещото нещо у Беки-Ма беше начинът, по който за един миг се превръщаше от трезво разсъждаващ родител в безпомощно дете.

— Още вчера трябваше да ми кажеш, че ти свършват… Ходих да пазарувам вчера! Не мога да пазарувам всеки ден, ходя на работа! — Яростта у Били изведнъж се пречупи. — Съжалявам, мамо.

Беки-Ма се разплакваше много лесно — също като Лари. Преди пет години, когато тримата се нанесоха да живеят заедно, мама й помагаше да се грижи за Лари. Напоследък обаче едва успяваше, щом той си дойдеше от училище, да го наглежда, докато Били се прибере от работа. Надяваше се, че нещата ще се оправят, когато двамата с Харолд се оженят.