Телефонът иззвъня. Били потупа Беки-Ма по рамото и стана да го вдигне. Обаждаше се Бърн Ротетън, бившият й мъж. Били се разбираше много добре с него, въпреки развода. Идваше по два-три пъти в седмицата да се вижда с Лари и с удоволствие плащаше издръжката за хлапето. Били веднъж му се бе разсърдила, но то се бе случило много отдавна.
— Хей, Бърн, нещо много рано си станал! — весело възкликна тя в слушалката.
— Аха. Наскоро да ти се е обаждал Люк?
Тя се стресна.
— Люк Лукас? Напоследък? Не… Нещо лошо ли е станало?
— Не знам… Може би.
Бърн и Люк бяха много близки съперници. На младини спореха до припадък и споровете им често се превръщаха в остри и разгорещени словесни двубои, но въпреки това си останаха близки приятели през цялото следване, пък и след това, по време на войната.
— Какво има? — попита пак Били.
— Обади ми се в понеделник и аз малко се изненадах. Не се обажда често.
— Нито пък на мен. — Били напрегна паметта си. — За последен път се видяхме май преди около две години.
Давайки си сметка за това колко много време е изтекло, тя се запита защо бе оставила дружбата им да замре по такъв начин. Просто бях много заета, каза си и изпита съжаление.
— През лятото ми писа — продължи Бърн. — Каза ми, че четял книжките ми на хлапето на сестра си. — Бърн бе автор на „Ужасните близнаци“, много успешна серия книжки за деца. — Каза, че много се смял. Беше хубаво писмо.
— А за какво ти се е обадил в понеделник?
— Каза, че щял да ходи до Вашингтон и искал да ме види. Нещо се било случило.
— Каза ли ти точно какво?
— Не съвсем. Просто рече: „Също като ония неща, които правехме през войната“.
Били сви разтревожено вежди. През войната Люк и Бърн работеха в OSS в тила на врага, помагайки на френската Съпротива. Но бяха приключили с тези работи още през 1946-а, нали така?
— Какво смяташ, че е искал да каже?
— Не знам. Каза, че ще ми се обади от Вашингтон. В понеделник вечерта се е настанил в хотел „Карлтън“. Днес е сряда и още не ми се е обаждал. Освен това изобщо не си е лягал. Леглото му е непипнато.
— Как разбра?
Бърн изхъмка нетърпеливо:
— Били, била си в OSS… Ти какво би направила на мое място?
— Ами… сигурно бих дала на някоя камериерка един-два долара.
— Е? Какво ме питаш тогава? Цяла нощ го е нямало и оттогава никой не го е виждал.
— Може да е хукнал по мацки.
— Да бе, а папата е протестант. Не го вярваш, нали?
Бърн беше прав. Люк имаше силен сексуален нагон, но търсеше постоянството, а не разнообразието. Били знаеше това много добре.
— Не, наистина не вярвам.
— Обади ми се, ако чуеш нещо за него, окей?
— Разбира се.
— До скоро.
— Чао.
Били затвори.
После седна на масата в кухнята, забравила за проблемите си и мислейки за Люк.
Път 138 лъкатушеше на юг през Масачузетс и продължаваше нататък към Род Айлънд. Небето бе чисто, нямаше никакви облаци и луната безпрепятствено заливаше с призрачната си светлина междуградския път. Старият форд обаче нямаше парно. Били се бе увила в шалове, сгушена в палтото си, ръкавиците бяха на ръцете й, но краката й се бяха схванали от студ. Не че им обръщаше кой знае какво внимание. Никакви неудобства не бяха важни, щом щеше да прекара два часа с Люк Лукас, нищо че той си имаше приятелка. Според собствения й опит хубавите мъже бяха винаги отегчително празноглави, обаче този тук май правеше изключение.
Като че ли цяла вечност щяха да пътуват до Нюпорт, но на Люк дългата разходка сигурно му харесваше. Харвардските момчета обикновено нервничеха в присъствието на привлекателна жена — припламваха цигара от цигара, пийваха си от джобни манерчици, приглаждаха си косите или пък непрекъснато си оправяха връзките. Люк обаче бе спокоен, караше без никакво видимо усилие и бъбреше. Движението бе слабо и той разпределяше вниманието си между нея и пътя пред себе си.
Говореха си за войната в Европа. Същата тази сутрин през Радклиф бяха минали съперничещи си студентски групировки, раздавайки пропагандни брошури — интервенционистите с жар проповядваха, че Америка трябва да се намеси във войната, докато съперниците им със същата жар доказваха точно обратното. Беше се събрала доста голяма тълпа студенти, студентки и преподаватели. Всички знаеха, че харвардските момчета може би щяха да бъдат първите, паднали по бойните полета, и дискусиите бяха много разгорещени.
— В Париж имам братовчеди — каза Люк. — Ще ми се да отидем и да ги спасим. Но това е твърде лична причина.
Читать дальше