— Повече от две седмици не съм виждала нито Рут, нито Майра — отговори тя на въпроса ми.
— А когато ги видяхте, споменаха ли, че имат намерение да заминат нанякъде?
— Не.
Очите н бяха широко отворени, искрени. Горната й устна леко потръпна.
— И нямате представа къде може да са?
— Не.
Пръстите й навиха дантелената кърпичка на малко смачкано топче.
— Не сте ли се чували оттогава?
— Не.
Преди да отговори на този въпрос, си облиза устните.
— Бихте ли ми дали имената и адресите на хората, които ги познават — доколкото ви е известно?
— Защо?… Има ли някаква?…
— Има вероятност някой от тях да ги е виждал след вас — поясних. — Или дори от петък насам.
Тя ми изброи десетина имена, но без особено желание. Те вече фигурираха в списъка ми. На два пъти се поколеба, сякаш щеше да произнесе някое име въпреки волята си. Очите й все така не се откъсваха от моите — широко отворени и искрени. Пръстите й бяха оставили кърпичката на мира и сега човъркала плата на полата.
Не си направих труда да се преструвам, че й вярвам. Но пък, от друга страна, не бях стъпил на достатъчно твърда почва, за да я подложа на по-обстоен разпит. На тръгване й обещах нещо, което при добро желание би могла да изтълкува като заплаха.
— Много ви благодаря — рекох. — Знам колко е трудно човек да помни подробности. Ако се натъкна на нещо, което би освежило паметта ви, пак ще ви потърся.
— Как?… Да, разбира се.
Тръгнах си, но малко преди да свия зад ъгъла, обърнах глава и погледнах къщата. На втория етаж едно ат пердетата на прозорците веднага падна на мястото си. Светлината на уличната лампа не беше достатъчно силна, за да съм сигурен, че зърнах руса глава.
Часовникът ми показваше девет и половина — бе твърде късно, за да продължа посещенията си у приятели на двете сестри. Прибрах се у дома, написах отчета си за деня и си легнах, като мислех повече за мисис Корел, отколкото за изчезналите момичета.
Имах чувството, че тя си заслужава да я проуча по-подробно.
Когато на другата сутрин влязох в кабинета си, вече ме чакаха няколко телеграми. Нищо ценно. Проверката на имената и адресите в другите градове не беше дала никакви резултати. Издирването в Монтерей бе доказало почти със сигурност — а това е, кажи-речи, максимумът, който се постига в нашия бизнес, — че момичетата не са били там наскоро и че локомобилът също не е бил забелязан наблизо.
Когато излязох навън, за да закуся, преди да се заловя наново с разследването, изоставено предишната вечер, следобедните издания на вестниците вече бяха по будките. Купих един и го разгънах зад грейпфрута си.
Закуската ми преседна.
СЪПРУГА НА БАНКЕР СЕ САМОУБИВА
Рано тази сутрин камериерката на мисис Стюарт Корел, съпруга на вицепрезидента на „Голдън Гейт Тръст Къмпани“, намерила господарката си мъртва в дома й на Президио Терас. На пода до леглото се търкаляло шише, което — както се предполага — е съдържало отрова.
Съпругът на покойната не могъл да посочи никакви причини за самоубийството. Той заявил, че не била нито потисната, нито…
Пред дома на Корелови трябваше дълго време да се разправям с оставените на пост полицаи, преди да ме пуснат при банкера. Той се оказа висок, слаб, не повече от трийсет и пет годишен мъж, с жълтеникаво нервно лице и неспокойни сини очи.
— Извинете, че ви безпокоя в такъв момент — започнах аз, след като най-сетне бях удостоен с честа да ме допуснат до него. — Ще гледам да не ви отнема много време. Аз съм служител на детективската агенция „Континентал“. Опитвам се да издиря Рут и Майра Банброк, които изчезнаха преди няколко дена. Мисля, че ги познавате.
— Да — съгласи се той безразлично. — Познавам ги.
— А знаехте ли, че са изчезнали?
— Не. — Очите му се отместиха от стола върху килима. — Откъде накъде?
— Виждали ли сте ги наскоро? — настоях аз, като се направих, че не чувам.
— Да, миналата седмица — в сряда, ако не се лъка. Тъкмо си тръгваха — бяха застанали на прага и разговаряха с жена ми, — когато се върнах от работа.
— Жена ви не е ли споменавала пред вас, че са изчезнали?
— Не. Наистина, нищо не мога да ви кажа за госпожиците Банброк. А сега, ако ме извините…
— Само минутка още — заупорствувах аз. — Не бих ви безпокоил, ако не се налагаше. Снощи идвах тук да задам някои въпроси на мисис Корел. Тя ми се стори притеснена. Останах с впечатлението, че някои от отговорите на жена ви бяха… ъъ… неточни. Искам…
Той скочи от стола си. Лицето, което завря в моето, бе аленочервено.
Читать дальше