Дашиъл Хамет - Големият удар

Кимнах в знак на съгласие и станах.

— Бих искал да поговоря с жена ви. Вкъщи ли си е сега?

— Мисля, че да. Ще й се обадя да я известя за вашето посещение.

Разговора си с мисис Банброк проведох в огромен замък от дялан варовик, кацнал на върха на един хълм в Сий Клиф, с изглед към океана и залива. Тя се оказа високо мургаво момиче на не повече от двайсет и две години, склонно към напълняване. Не можа да ми каже нищо, което съпругът й да не бе споменал, но затова пък ми даде далеч повече подробности. Получих описанията и на двете момичета:

Майра — двайсетгодишна, висока метър и седемдесет тежи седемдесет килограма, спортна натура, о припрени, почти мъжки маниери, късо подстригана кестенява коса, кафяви очи, квадратно лице с голяма брадичка и къс нос, белег над лявото ухо, скрит от косата; обича ездата и други спортове на открито. Когато напуснала къщата, била облечена със синьозелена вълнена рокля, малка синя шапка, късо палтенце от тюленова кожа и черни обувки.

Рут — осемнайсетгодишна, висока метър и шейсет, тежи петдесет килограма, кафяви очи, късо подстригана кестенява коса, дребно овално лице, тиха, кротка, склонна да се уповава на по-властната си сестра. Последния път била облечена с тютюнево палто, поръбено с кафява кожа, сива копринена рокля и широкопола кафява шапка.

Успях да получа и по една тяхна фотография, както и допълнителна снимка на Майра пред локомобила. Разполагах също и със списък на вещите, които бяха взели със себе си — вещи, каквито човек обикновено носи, когато отива на гости за уикенда. Но най-ценното за мен бе списъкът на техните приятели и роднини, доколкото мисис Банброк ги познаваше.

— Бяха ли споменали за поканата на мисис Уолдън преди спречкването с мистър Банброк? — попитах, след като прибрах списъците на сигурно място.

— Струва ми се, не — замислено отвърна мисис Банброк. — Но изобщо не ги свързах. Всъщност това не беше истинско спречкване. Не си говориха остро.

— Видяхте ли ги, когато тръгнаха?

— О, да! Тръгнаха в петък някъде към дванайсет и половина на обяд. Целунаха ме както винаги и мога да ви уверя, че в държането им нямаше нищо необичайно.

— Никаква представа ли нямате къде може да са отишли?

— Никаква.

— Поне някакво предположение…

— Не. Сред имената и адресите, които ви дадох, има техни приятели и роднини от други градове. Може да са при някой от тях. Смятате ли, че трябва?…

— Аз ще се погрижа за това — обещах. — Можете ли да ми посочите най-вероятните места, където биха отишли?

Тя дори не се опита.

— Не — рече категорично. — Не мога.

След този разговор се върнах в агенцията и задвижих апарата й: наредих на нашите детективи в разните филиали на „Континентал“ да проверят по списъка живущите в другите градове, включих липсващия локомобил сред търсените от полицията леки коли, дадох на фотографа да извади повече екземпляри от снимките на момичетата.

След това тръгнах да говоря лично с хората от списъка на мисис Банброк. Първа беше някоя си Констанс Дели. Живееше в голям блок на Поуст Стрийт. Отвори ми камериерка. Мис Дели била извън града. Не можела да ми каже къде е, нито кога ще се върне.

Оттам се запътих за Ван Нес Авеню и открих търсения от мен Уейн Ферис в огромно хале за продажба на автомобили. Млад мъж със зализана коса, чиито крайно изискани маниери и дрехи прикриваха изцяло липсата на онова, което би могъл да притежава — като например ум. Изгарял от желание да ми услужи, но нищо не знаел. Доста време му трябваше, за да ми съобщи това. Приятно момче.

Още един неуспех: „Мисис Скот е в Хонолулу.“

Следващия си обект открих в кантора за продажба на недвижимо имущество на Монтгомъри Стрийт — поредния зализан, моден, добре сресан младеж с приятни обноски и изискано облекло. Казваше се Реймънд Елуд. Бих си помислил, че роднинската му връзка с Ферис не е по-далечна от първи братовчед, ако не знаех, че светът — особено танцуващият, забавляващ се свят — е претъпкан с такива като тях. И от него нищо не научих.

Очакваха ме още няколко разочарования: „Извън града“, „На пазар“, „Не знам къде може да го намерите“.

Преди да приключа работата за деня, открих още една приятелка на момичетата. Казваше се мисис Стюарт Корел. Живееше на Президио Терас, недалеч от Банброкови. Дребна жена, или по-скоро момиче, горе-долу на възрастта на мисис Банброк. Малка пухкава блондинка с огромни очи, чийто особен син оттенък винаги им придава честно изражение, независимо какво се крие зад тях.