Дашиъл Хамет - Големият удар

— Да бъде по твоему, но аз винаги съм смятала, че детективите чакат да разкрият и най-малката подробност и чак тогава…

— И тогава се чудят защо заподозреният е имал време да отиде до най-отдалечената страна, с която нямаме спогодба за екстрадиция.

Тя се засмя.

— Добре, добре. Все още ли настояваш да си тръгнем утре за Сан Франциско?

— Освен ако ти не си се разбързала. Я да поостанем още. Покрай всички тези вълнения занемарихме пиенето.

— Аз нямам нищо против. Как смяташ — какво ще стане сега с Мими, Доръти и Гилбърт?

— Нищо ново. Ще продължат да си бъдат Мими, Доръти и Гилбърт, както и ние ще си бъдем ние, а Куинови — Куинови. Убийството не прекратява ничий живот с изключение на живота на убития и понякога на убиеца.

— Сигурно е така — отвърна Нора, — но това ми звучи ужасно незадоволително.

— Чакахме ги да си дойдат вчера — завърши разказа си Алфред Банброк. — Когато и на сутринта ги нямаше, жена ми позвъни на мисис Уолдън. Тя й каза, че изобщо не са ходили у тях… дори не са ги очаквали на гости.

— В такъв случай — обобщих аз — може да се приеме, че дъщерите ви са напуснали дома по собствено желание и отсъствуват също по собствено желание, нали така?

Банброк кимна мрачно. Уморените мускули на месестото му лице висяха отпуснато.

— Така изглежда — съгласи се той. — Затова именно не се обърнах за помощ към полицията, а към вашата агенция.

— Друг път изчезвали ли са?

— Не. Ако четете вестници и списания, сигурно имате впечатлението, че младото поколение е склонно към разпуснат живот. Дъщерите ми се ползуваха с пълна свобода на действие — излизаха и се прибираха, когато намерят за добре. Но макар да не бяхме в течение на онова, което вършат, винаги знаехме поне приблизително къде се намират.

— Да се сещате за някакви причини, поради които могат да изчезнат така внезапно?

Той поклати уморената си глава.

— Да сте се карали наскоро? — настоях упорито.

— Н… — започна Банброк, но се поправи: — Впрочем да — макар че не му отдадох значение и нямаше да си спомня, ако не ме бяхте подсетили. В четвъртък вечерта — точно преди да заминат.

— И поводът беше?…

— Пари естествено. Това бе единствената тема, по която не постигахме съгласие. Всеки месец им отпускам прилични суми за джобни пари, бих казал, дори повече от прилични. Пък и не се придържам строго към тях. Но почти няма месец, в който да не ги превишат. А в четвъртък вечерта ми поискаха далеч повече, отколкото е редно да изхарчат две млади момичета. Отказах да изпълня молбата им, макар че в крайна сметка им дадох — но не колкото искаха. Всъщност не се скарахме в истинския смисъл на думата, но помежду ни липсваше — така да се каже — разбирателство.

— След това спречкване ли обявиха, че заминават за уикенда при мисис Уолдън в Монтерей?

— Май че беше така, не съм много сигурен. Доколкото си спомням, научих за това едва па сутринта, но нищо чудно да са казали на жена ми от вечерта.

— И не можете да се сетите за никаква причина, която да ги е принудила да избягат от къщи?

— Не мога. Не мисля, че спорът ни около парите, който между другото съвсем не беше изключение, има някаква връзка с въпроса.

— А майка им на какво мнение е?

— Майка им отдавна почина — поправи ме той. — Жена ми е тяхна мащеха. Тя е само с две години по-възрастна от голямата ми дъщеря Майра и е в същото недоумение, както и аз.

— Дъщерите ви разбираха ли се с жена ви?

— Да, да! Дори отлично! При разногласия в семейството обикновено се оказвах изправен срещу тях трите.

— И казвате, че са потеглили в петък следобед?

— По пладне, само няколко минути след дванайсет часа.

— От колата, разбира се, все още няма никаква следа, нали?

— Да.

— Каква марка?

— „Локомобил“, каросерията беше специална поръчка. Черен.

— Знаете ли регистрационния номер и номера на двигателя?

— Мисля, че да.

Той се извърна към просторното писалище, което заемаше една четвърт от стената на кабинета му, порови из едно от чекмеджетата и ми прочете през рамо номерата. Аз ги записах на гърба на някакъв плик.

— Ще се обадя в полицията да го включат в техния списък на откраднатите автомобили — казах му аз. — По този начин няма да е необходимо да намесваме имената на дъщерите ви. А полицията може да го открие по-бързо от нас. Това ще ни помогне да попаднем на следите им.

— Добре — съгласи се той. — Стига да се избегне излишната гласност. Както ви казах в самото начало, не ми се иска вестниците да се занимават с нас повече от неизбежното. Освен ако не се окаже, разбира се, че с момичетата се е случило нещо лошо.