Дашиъл Хамет - Големият удар

След като Алфред Банброк и адвокатът му си тръгнаха, аз се върнах в полицейската стая, за да предъвчем наново всичко с Пат Реди — ченгето, на което възложиха разследването.

Пат беше най-младият член на полицейското братство — едър, рус ирландец, който по някакъв свой, мързелив начин си падаше по екстравагантното.

Преди две години, като новоназначено ченге, той обикаляше всяка вечер улиците на хълмистия си участък. Веднъж тъкмо записвал номера на неправилно паркиран пред пожарен кран автомобил, отнякъде изскочила собственичката и му вдигнала скандал. Това била Алтия Уолак — единствената и доста разглезена щерка на собственика на компанията „Уолак Кафе“, — слабо, безразсъдно момиче с пламенни очи. Изглежда, доста нещо е наговорила на Пат, защото той я подбрал със себе си, закарал я в участъка и я заключил в ареста.

Старият Уолак — поне така се говори — се появил на другата сутрин с пяна на уста и с половината адвокати на Сан Франциско. Пат обаче не оттеглил обвинението си и Алтия била глобена. Баща й само дето не фраснал Пат след това в коридора и това било, кажи-речи, единственото, което не сторил. Пат му се ухилил със сънливата си усмивка и му рекъл провлачено:

— Я да ме оставите на мира, че иначе ще спра да ви пия кафето.

Тази му реплика попадна в повечето вестници из страната, че дори и в едно представление на Бродуей.

Историята обаче не свършва тук. Три дни по-късно двамата с Алтия отидоха в Аламеда 18 18 Град, разположен в залива Сан Франциско. Понастоящем е вече предградие на Сан Франциско. — Б. пр. и се ожениха. Дори и аз участвувах — случих се на ферибота и те ме замъкнаха със себе си да видя как ставала гази работа.

Старият Уолак незабавно лиши дъщеря си от наследствените й права, но никой не се разтревожи особено. Пат продължи да си обикаля участъка, но нали вече се беше набил на очи, скоро и началството забеляза качествата му и така той попадна в детективското бюро на Съдебната палата.

Преди да умре, старият се смили и остави на Алтия милионите си. Пат взе половин ден отпуска, за да присъствува на погребението, и още същата вечер се върна на работа, та дори залови сума ти гангстери. И продължи да си работи. Не знам жена му какво си прави парите, но Пат дори не мина на по-свестни пури, макар че би трябвало. Вярно, сега живееше в имението на Уолак и понякога в дъждовно време го докарваха в Съдебната палата в лимузина с униформен шофьор, но инак у него не настъпиха изменения.

Та това беше едрият рус ирландец, който седеше насреща ми от другата страна на бюрото в стаята на полицаите и ме опушваше с някаква гадост във вид на пура.

Извади пуроподобнага смрад от устата си и заговори през дима:

— Тази Корел, за която допускаш, че е свързана с Банброковите момичета, е била нападната и ограбена преди месец-два. Задигнали са й осемстотин долара. Ти знаеше ли?

Не, не знаех.

— Нещо друго да са й задигнали? — попитах.

— Не.

— И ти вярваш? Той се ухили широко.

— Там е работата. Не го пипнахме. Когато нападнат и ограбят някоя жена — особено ако става дума за пари, — винаги си задаваме въпроса дали обраната е тя или мъжът й.

И като изстиска още отровен газ от така наречената си пура, додаде:

— Впрочем грабежът може да си е бил съвсем редовен. Какво смяташ да правиш сега?

— Ще отскоча до агенцията да видя дали няма нещо ново. После ми се нека пак да поговоря с мисис Банброк. Може да каже нещо за тази Корел.

В агенцията ме чакаха още отчети за имената и адресите от другите градове. Никой не знаеше къде са момичетата. Двамата с Реди се запътихме към Спи Клиф, където беше къщата на Банброкови.

Банброк бе съобщил вече на жена си за смъртта на мисис Корел, а тя бе прочела и във вестниците. Каза, че не можела да се сети за никаква причина за това самоубийство. Нито пък можела да намери някаква връзка между него и изчезването на заварените си дъщери.

— Последния път като я видях — преди две-три седмици, — мисис Корел ми се стори не по-малко ведра и щастлива от всякога — додаде тя. — Вярно, че по природа беше вечно недоволна от нещо, но недотам, че да посегне на живота си.

— Знаете ли дали са имали семейни неприятности?

— Не. Доколкото ми е известно, бяха щастлива двойка, макар че…

Тя млъкна. В тъмните й очи проблеснаха колебание и смущение.

— Макар че? — повторих аз.

— Ако не ви кажа, сигурно ще помислите, че крия нещо от вас — изчерви се младата жена и се засмя повече от притеснение, отколкото защото й беше весело. — Не че има някаква връзка… но аз винаги малко съм ревнувала мъжа си от Ирма. Те двамата… всички мислеха, че ще се оженят. Беше малко преди нашата сватба. Никога не съм го показвала и това сигурно са глупости, но все ми се струваше, че Ирма се омъжи за Стюарт главно защото беше засегната, и че продължаваше да има чувства към Алфред… мистър Банброк.