— Имате ли някакви конкретни причини, за да мислите така?
— Не, не… моля ви! Никога не съм го и вярвала напълно. Просто смътно усещане. Женска злоба, нищо повече.
Вече се смрачаваше, когато си тръгнахме. Преди да се прибера у дома, се обадих на Стария — шеф на филиала на „Континентал“ в Сан Франциско и следователно мой началник — и го помолих да определи някой, който да се разрови из миналото на Ирма Корел.
Хвърлих едно око на сутрешните вестници — благодарение на склонността им да се появяват едновременно със залез слънце, — преди да си легна. Добре бяха отразили нашия случай. Всички факти бяха налице, с изключение на онези, свързани с мисис Корел, плюс снимки и обичайният асортимент от предположения, догадки и тям подобни гадости.
На другата сутрин хукнах по следите на приятелите на двете момичета, с които още не бях разговарял. Открих голяма част от тях, без да науча нищо съществено. Някъде към обяд позвъних в кантората да видя дали няма нещо ново. Имаше.
— Току-що се обадиха от кабинета на шерифа в Мартинес — каза Стария. — Един лозар италианец намерил преди два дни близо до Ноб Вали овъглена фотография и когато видял тази сутрин снимката на Рут Банброк във вестника, познал в нея момичето от фотографията. Нали ще отскочиш дотам? Ще те чакат в кабинета на шерифа в Ноб Вали — италианецът и един заместник-шериф.
— Тръгвам — рекох.
На станцията на ферибота използувах четирите минути, които ми оставаха до отплаването на моя параход, за да се обадя на Пат Реди, но всичките ми опити бяха безуспешни.
Ноб Вали е градче с не повече от хиляда жители — гадно и мръсно. Параходът от Сан Франциско за Сакраменто ме остави там рано следобед. Познавах слабо местния шериф Том Орт. Освен него в кабинета му имаше още двама души. Орт ми ги представи. Абнър Паджет — недодялан, четирийсет и няколко годишен, с отпусната брадичка, мършаво лице и бледи интелигентни очи — се оказа заместник-шерифът. Джио Черегино — лозарят италианец — беше дребен, много мургав, с топли кафяви очи и здрави жълти зъби, които лъщяха в постоянна усмивка под черните му мустаци.
Паджет ми показа снимката. Опърлено парче хартия колкото половин долар — явно това бе останало от фотографията. Беше лицето на Рут Банброк. Място за съмнение нямаше. Изглеждаше странно възбудена, почти пияна, а очите й бяха някак по-големи, отколкото на другите нейни снимки, които бях виждал. И все пак това бе нейното лице.
— Твърди, че намерил това „оня ден“ — сухо поясни Паджет, като кимна с глава към италианеца. — Вятърът го прилепил към обувката му, както си вървял по пътя към дома. Вдигнал го и го пъхнал в джоба си, ей така, каза, и той не знаел защо. — Паджет млъкна и се загледа замислено в италианеца. Онзи закима енергично в знак на съгласие. — Както и да е — продължи заместник-шерифът, — тази сутрин бил в града и видял снимките във вестниците от Сан Франциско. Затова дошъл да каже на Том. А ние с Том решихме, че най-добре ще е да се обадим във вашата агенция — нали пише във вестниците, че вие сте се заели със случая.
Погледнах италианеца. Паджет се досети какво мисля и обясни:
— Черегино живее горе на хълма. Има лозе. От пет-шест години е в нашия край и доколкото ми е известно, никого не е убивал.
— Помниш ли къде точно намери снимката? — обърнах се към италианеца.
Усмивката му под мустаците стана още по-широка и той закима с глава.
— Разбира се, че помня.
— Да вървим тогава — рекох на Паджет.
— Дадено. Ще дойдеш ли с нас, Том?
Шерифът каза, че не можел. Имал работа в града. Тримата с Черегино и Паджет излязохме и се натоварихме в прашен форд. Шофираше заместник-шерифът. Пътувахме близо час по прашен селски път, който се виеше по склона на Маунт Диабло. Италианецът даде знак по едно време и свърнахме по още по-прашен и неравен черен път. За около километър и половина.
— Ето тук — рече Черегино.
Паджет спря форда. Слязохме насред горска поляна. Дърветата и храстите, които дотук бяха притискали пътя, сега отстъпваха навътре с около пет-шест метра от едната и от другата страна, образувайки малък прашен кръг в гората.
— Някъде тук — обясняваше италианецът. — Май при този пън. Сигурен съм, че беше между тези две чупки на пътя — посочи той.
Паджет беше селски човек. За разлика от мен. Изчаках го пръв да действува.
Той бавно се огледа, застанал между нас двамата с Черегино. След малко бледите му очи светнаха. Заобиколи форда и се запъти към отдалечения край на поляната. Ние с италианеца го последвахме.
Читать дальше