Джеймс Чейс - Ще заровя мъртвеца си сам

— Успех! — извика той, докато Инглиш отваряше вратата.

Инглиш скочи, направи две крачки напред и падна на земята. Претърколи се, стана на крака и се засили към някаква уличка пред себе си.

Полицейската кола се беше върнала назад и влизаше в страничната улица точно когато той се вмъкваше в уличката. Някой му изкрещя да спре, но той продължи да тича.

Светлина раздра тъмнината и проехтя изстрел. Куршумът просвистя покрай ушите му. Той продължи да бяга по уличката, извеждаща на реката и скоро се озова на кея. Чу зад себе си бързи стъпки и потърси къде да се скрие. На няколко метра от него имаше камара празни каси. Хвърли се зад тях и се спотаи.

След миг от уличката изскочи полицай с пистолет в ръката. Той огледа пустия кей и напрегна слух.

Инглиш го наблюдаваше и се усмихна горчиво: Ник Инглиш се крие от някакъв полицай. Би било комично, ако Лоиз не беше в опасност — помисли си той.

Беше убеден, че полицаят ще погледне зад касите. И когато онзи започна бавно и предпазливо да обикаля камарата, той задържа дъха си.

— Видях Ви! — извика полицаят и вдигна оръжието си. — Излизайте, ако не искате да получите куршум!

Инглиш не помръдна, защото беше сигурен, че другият не го вижда. С котешка стъпка започна да обикаля камарата в същата посока, както полицая и скоро двамата бяха затворили пълен кръг.

Полицаят изруга с отвращение и продължи по кея с пистолет и фенер, насочени напред.

След като се убеди, че е изчезнал, Инглиш се вмъкна в най-близката улица и спря едно търсещо клиенти такси.

— Знаете ли къде е голф-клубът на Бей Крийк? — запита Инглиш, като криеше лицето си, за да не бъде разпознат.

— Разбира се. Да не би да искате да изиграете една партия по това време?

— Малко по-надолу има един хангар. Искам да стигна до него.

— А, знам го къде е. При Том Кер.

Инглиш се качи.

— Двайсет долара, ако ме закарате за десет минути.

— Не е възможно, но мога да ви закарам за четвърт час.

— Да тръгваме.

Инглиш се облегна и затършува в джобовете си за цигара. Изведнъж се почувствува уморен и обезкуражен. Лоиз беше излязла от къщата си преди повече от три часа. Възможно беше вече да е мъртва: удушена от онзи безумец. Но този път Шерман няма да се измъкне. Ще отмъстя за нея — мислеше Инглиш мрачно.

След като излезе от града, таксито набра скорост по широкия път, извиващ се между пясъчните хълмове. След десетина минути бясно каране минаха покрай осветения клуб.

След още четири минути шофьорът съобщи:

— Ето го и хангара на Кер.

Инглиш се наведе напред и забеляза голяма дървена постройка на брега на реката. Прозорците светеха. Той извади двадесетте долара от портфейла си.

— Бихте ли ме изчакали? Ще дойда със сигурност, но може да се забавя повечко. Ще получите още двадесет долара.

— За тази цена мога да чакам и цяла нощ — побърза да се съгласи шофьорът.

Той спря пред хангара.

— Кер вероятно е в бараката си, която е на края на вълнолома — обясни той, поемайки двадесетте долара.

Инглиш се отправи бързо към бараката и почука. Вратата се отвори и от прага го изгледа закръглен човечец, облечен с пуловер и обут в големи гумени ботуши.

— Вие ли сте Том Кер?

— Същият. Влезте.

Инглиш влезе в приятно затоплена стая. До огъня в камината седеше млада жена и люлееше бебе. Тя погледна Инглиш, разпозна го и се стресна.

— Трябва ми лодка, и то веднага — каза той на Кер. — След колко време можем да тръгнем?

Кер го изгледа изпитателно:

— Нещо не е наред ли, господин Инглиш?

Инглиш се усмихна двусмислено:

— Понякога е приятно всички да те познават. Бих искал да отида до една яхта, закотвена в Бей Крийк.

— Закарай го, Том — намеси се жената с решителен глас — и не задавай въпроси. Не виждаш ли, че господин Инглиш бърза.

— Добре де — съгласи се Кер. — Почакайте ме тук. Отивам за лодката. Ще бъда готов след пет минути.

Той взе наметалото си и излезе от бараката. Инглиш избърса мокрото си от дъжда лице. Възцари се тишина и през това време той наблюдаваше жената.

— Знаете ли, че ме търси полицията? Не бих искал да ви създавам неприятности.

Жената се усмихна:

— Ние не се бъркаме в работите на хората и освен това с Том много обичаме вашите спектакли, господин Инглиш. Гледахме големия мач по телевизията. Много ни е приятно, че можем да Ви услужим.

— Имам повече приятели, отколкото си мислех — забеляза Инглиш.

Вратата се отвори и се показа главата на Кер.

— Готово, господин Инглиш. Искате ли едно наметало?