Джеймс Чейс: Ще заровя мъртвеца си сам

Хари Винс влезе в приемната и рязко затвори вратата зад себе си, заглушавайки по този начин шумотевицата от съседното помещение.

— Каква врява! Човек би помислил, че е в зоологическата градина и при това в клетката на дивите зверове! — отбеляза той, пощипвайки носа си.

Пресичайки канцеларията, той се насочи към Лоиз Маршъл, която седеше пред таблото с телефоните. Хари държеше в ръка бутилка шампанско и две чаши, които постави на една от масите и избърса челото си с носна кърпа:

— Не знаете какво пропускате, като стоите тук. Въздухът оттатък може с нож да се реже. Господин Инглиш държи и вие да пийнете от шампанското. И аз ви донесох.

Лоиз се усмихна. Тя беше красиво момиче със сдържана елегантност, с лек грим, около двадесет и шест годишна, брюнетка, с красиви плътни вежди, кафяви очи и уверен поглед.

— Знаете ли, не държа особено на шампанското. Нима вие го харесвате?

— Само когато ме черпят — отговори Винс, докато ловко отстраняваше телчето на запушалката и отлепяше тапата от гърлото. — Освен това трябва да се отпразнува нашата победа. Не всеки ден се случва да се спечели шампионатът в полутежка категория.

Тапата изскочи с едно звучно „плоп“ и Винс чевръсто отля пяната в една от чашите.

— И за щастие — отвърна Лоиз. — Мислите ли, че онези оттатък ще продължат още дълго?

— Докато има пиене. А уискито скоро няма да свърши. Да пием за Джой Рътлин, новия шампион. Да продължава да ги размазва, както го направи тази вечер!

— Да пием за господин Инглиш — отвърна спокойно Лоиз, вдигайки чашата си.

Винс се усмихна:

— Съгласен. Нека да е за господин Инглиш.

Двамата отпиха и Винс направи гримаса:

— Май наистина имате право. И аз бих предпочел едно добро уиски. Всъщност защо не оставихте Трикси на телефоните? В крайна сметка това й е работата.

Лоиз повдигна красивите си рамене:

— Давате ли си сметка с какви типове щеше да си има работа? Те много добре знаят, че на мен не могат да посегнат, но Трикси…

— Трикси би била очарована. Тя няма нищо против някой по-дързък интимен жест. Възприема го като заслужена оценка за собствения си сексапил. А и всички тези снажни грубияни са всъщност безобидни. Трикси би се защитила по най-добрия начин.

— Възможно е, но тя е все още хлапе. Не е необходимо на нейните години да се мотае по канцелариите след полунощ.

— Сега пък говорите като баба ми — засече я Винс с усмивка. — Когато трябва да се работи извънредно, оставате винаги вие.

— Това не ме притеснява.

— А дали не притеснява приятелчето ви?

— Я не говорете глупости — отвърна Лоиз и погледът й изведнъж стана леден.

Винс побърза да смени темата:

— Вие сте с господин Инглиш още от началото, нали?

— Да. Имахме съвсем малък офис, една пишеща машина под наем и няколко мебели, които даже не бяха платени. И ето ни сега с тридесет канцеларии и четиридесет служители. Никак не е лошо за пет години, не намирате ли?

— Не може да не му се признае, че се справя блестящо. Успява във всичко, с което се заеме. През тази седмица — боксов шампионат. Предишната седмица — цирк. През следващата — мюзикхол. Питам се какво ли ще е следващото?

Лоиз започна да се смее:

— О, той ще измисли нещо.

Тя разглеждаше Винс; около тридесет и три годишен, среден на ръст с широки рамене, ниско подстриган, с неспокойни очи с тютюнев цвят, с красива уста, решителна челюст и правилен и тънък нос.

— Вие също преуспяхте, Винс.

Той се съгласи:

— Аз не си правя илюзии, дължа всичко на господин Инглиш. Без него и досега щях да съм нещастен дребен счетоводител без бъдеще. Понякога все още не мога да възприема, че съм негов пълномощник. И наистина още не ми е ясно как ми повери този пост.

— Той умее да разпознава способните. След като ви е избрал, не го е направил за красивите ви очи, Хари. Парите, които печелите, не идват даром.

— Разбира се, че не — отвърна Хари, прекарвайки ръка през късо подстриганата си коса. — Работим до никое време.

Той погледна часовника си.

— Единадесет и четвърт. Тази дандания ще продължи поне до два часа.

Той изпразни чашата си и й протегна бутилката шампанско.

— Искате ли още?

— Не, благодаря. Той забавлява ли се?

— Нали го знаете какъв е. Стига му да наблюдава другите как се забавляват. Само от време на време разменя по някоя дума. Човек би казал, че той е гостенинът. Вече цял час Ейби Менделсон го преследва, но не може да го запали.